Уилям Дийл - Първичен страх

— А вечерите?

— Вечери, банкети, речи. Вторник вечер беше резервирана за неговата проповед. Той ги снимаше с видеокамера — изучаваше ги, за да е сигурен, че са идеални. Също снимаше момчетата на олтара по време на службата и после ги критикуваше.

— Обичаше перфектните неща? — предположи Вейл, когато стигнаха апсидата и спряха.

Няколко монахини покриваха олтара с черни знамена и лилии. Около половин дузина хора в църквата се молеха. Отнякъде наблизо се чуваше тих човешки плач.

— В известно отношение. Не ме разбирайте погрешно, мистър Вейл, той беше доста човечен. Страшно ще ми липсва.

— Съжалявам.

— Не е ваш проблем, сър. Е, ако ме извините, трябва да се върна на работа.

— Благодаря ви за помощта — каза Вейл.

Свещеникът коленичи пред олтара и влезе в ризницата. Вейл се върна надолу по коридора към жилището до задната врата и стъпи отвън. Той стоеше под апартамента на епископа.

Какво пишеше във вестниците? „Той побягнал през кухненската врата и една патрулна кола в алеята го уплашила.“

От лявата му страна имаше тежка дървена стълба, водеща към задната част на апартамента. Той направи няколко крачки в двора и разгледа старинната тухлена геобразна сграда. Отиде до ъгъла да я види. Малките прозорчета от двете страни на ъгъла му говореха, че вероятно се намира под банята. Върна се вътре, тръгна надолу по дългия коридор към църквата и постоя няколко минути, гледайки изповедалните от двете страни на апсидата.

„Това е пътят, по който е дошъл. През кухненската врата, надолу по задните стъпала. После патрулната кола го уплашила и той побягнал отново вътре. Тръгнал надолу по този коридор и се скрил в една от тези изповедални.

Защо? Ако не го е направил, защо е взел ножа и е побягнал с него?

И къде е отишъл истинският убиец?“

— Той е бил в първата, там от другата страна — каза един глас зад него и той се обърна, за да застане лице в лице със сестра Мери Алис.

— Тази ли? — попита той, като посочи през църквата.

— Да — отговори тя.

— Странно място за криене.

— Съвсем не. Тя е като килер. Децата обичат да се крият в килери.

— Децата? Аарон трудно може да се нарече дете.

— Мъж-дете — каза тя. — Срещнахте ли го вече?

— Да.

— Хубаво момче, нали?

— Да, така бих казал. На деветнайсет години е. В този щат те смятат за мъж, когато навършиш шестнайсет.

— Което означава?

— Което значи, че може да те изпратят на електрическия стол.

— Можете ли да го спасите, мистър Вейл?

— Значи така, вие знаете защо съм тук?

— Разбира се. Ние също четем вестници и гледаме телевизия.

— Аз ще представлявам Аарон.

— Така и предположих.

— Колко добре го познавате?

— Колкото всички други, предполагам — каза тя сърдечно. — Ние всички го познаваме.

— Какъв е той?

— Много усърден работник. Внимателен. Отзивчив. Много сладко момче.

— Имаше ли той някаква причина да убие епископ Рашмън?

— Съществува ли причина да убиеш човек, мистър Вейл?

Вейл рязко влезе в къщата, сякаш вятърът го навя през вратата. Нахлу в офиса си, без дори да се съблече.

— Позвъни в Уол Ай Макгинти и кажи на съдията, че ми трябва. Ако ти каже, че следи някакво конно надбягване някъде в Калифорния, кажи му че работата е спешна. Кажи му, че го искам тук веднага! После позвъни на Чекър и изпрати едно такси до града да го вземе. И ми трябва телефонният номер на Томи Гудмън, никога не мога да го запомня…

— Той е 555–4411. Много е лесен. Какво, по дяволите, става?

Докато набираше, той обясни:

— Този Хайнрих Химлер от Правителствения съд ни намери слабото място.

— Шоут?

— Кой друг?

— Какво стана?

— Той ни хвърли в скута бомбата на десетилетието с едно безплатно дело.

— Но ти вече имаш безплатно дело. Името му е Лерой…

— Ще представляваме Аарон Стемплър.

Ченето й увисна с два инча.

— О, Боже мой — каза тя.

— Това е положението, меко казано. Имаме шейсет дни да подготвим делото и току-що се срещнах с обвиняемия за първи път. Здравей, Томи… по дяволите, знам, че си там, вземи слушалката, аз съм… сири тази отговаряща машина, важно е.

— Спокойствието ми също — каза Гудмън, като взе слушалката. Той имаше твърдия носов говор на бивш боксьор.

— Какво нравиш?

— Това е краят на семестъра ми. Имам изпити след два дни.

— Трябваш ми тук веднага.

— Довиждане — каза той и затвори.

— По дяволите — изрева Вейл и набра отново. Наоми подаде глава през вратата. — Съдията каза, че ще следи конните състезания в Санта Анита още десетина минути и после ще дойде.