Уилям Дийл - Първичен страх

— Ти ще си първият.

— Адвокатски приказки — каза Гудмън, като клатеше глава.

— Можеш да изкараш два, два и петдесет на ден плюс разходите — когато работиш.

— Два и петдесет на ден?

— Два, два и петдесет.

— Кое точно? Два… два и петдесет?

— Ще започнеш с два. Ако си толкова добър, колкото си мисля, ще го увеличим на два и петдесет.

— Адвокатски приказки.

— Какво губиш, Томи? Опитай. Винаги можеш да напуснеш.

Демеролът го беше хванал и Гудмън лежеше по гръб на масата, гледаше в тавана и несвързано мърмореше, докато пристигна санитарната кола.

— Не искам да бъда мръсен частен детектив през остатъка от живота си, да снимам мръсни мърлячи, въргалящи се незаконно с някого в мръсни мотели…

— Аз не правя разводи — каза Вейл. — Повечето от клиентите ми са хора с големи неприятности и много пари.

— Чувал съм.

— Гледай съдържанието, а не бутилката, окей? — каза Вейл. — По думите на Цицерон: „Справедливостта отрежда на всекиго дължимото.“

— Глупости. Когато Марти Вейл води дело, няма справедливост… — той се разсмя понеже демерола беше притъпил болката. — Както Клерънс Дероу е казал: „Няма такова нещо като справедливост — във и извън съда.“

— Кой е пък този Клерънс Дероу? — попита Вейл.

Бяха необходими четири часа да нагласят разбитите кости на ръката на Гудмън и да я гипсират. Когато всичко свърши, Вейл плати сметката. Два месеца по-късно Томи Гудмън стана шеф на детективското бюро на Мартин Вейл — и единственият член. Той бе повече от добър, той беше роден за това. През първата си година направи 35 000 долара, доста добри пари. Към 1982 година натрупа петдесет хиляди и напредна доста в правния университет. Само че му отне повече време, отколкото си мислеше. Винаги имаше подобни телефонни обаждания, винаги го прелъстяваше властният глас, винаги оставаше още една планина за изкачване. Какво, по дяволите, той вероятно научаваше повече за правото след петнайсет минути, прекарани с Вейл и съдията, отколкото изобщо можеше да научи в университета.

Съдията седеше върху един от дебелите столове в задната част на салона за конни състезания на Уол Ай Макгинти с кръстосани крака, с легендарната черна книга в скута и въртеше между пръстите си писалката „Монт Бланк“. Той наблюдаваше електронното тото табло, като пресмяташе следващия си ход.

— Виж това старо копеле — каза Макгинти, който беше загубил хранопровода си от рак и сега приказваше с говорен апарат, през който звучеше така, сякаш си правеше гаргара. — Той и тази проклета книга. Може да ни направи всички богати само за една седмица.

— Да и ще ни изяде бизнеса — отговори Лари Куция, който се отнасяше безразсъдно с пушките и се беше застрелял в крака при лов на сърни в Пенсилвания.

— Само някой да се опита да грабне книгата и да побегне с нея, ще го застрелям на място — каза Уол Ай.

Книгата!

Съдията Джек Спелдинг с наближаване на преклонната възраст беше преживял две опустошителни трагедии. Неговата обичана Джени, една вежлива и скромна лейди от Юга, която обожаваше коравата му натура и за която той беше женен от трийсет и седем години, беше жестоко ранена при катастрофа с кола и беше прекарала в безсъзнание почти месец, преди да умре. Втората трагедия беше негово дело. Въпреки че не беше голям пияч, съдията се беше отдал на една доживотна, но дотогава все още контролирана пагубна страст да залага на понита. По време на един необуздан гуляй след смъртта на Джени той задлъжня за един месец с трийсет хиляди долара на букмейкърите, които уреждаха залаганията. Неговата репутация и мястото му на съдебната скамейка бяха застрашени и кариерата му висеше между пръстите на букмейкърите.

Спелдинг беше спасен от предаността на адвокатите, прокурорите, полицаите, журналистите, правните чиновници, библиотекарите и политиците, понеже всички уважаваха неговата справедливост и мъдрост на съдийската скамейка и разбираха неговата лудост. На една закрита благотворителна вечеря те дадоха на съдията един плик с необходимите пари в брой — и после, след като си уреди дълговете, неговите приятели от отряда за борба с пороците разориха всички букмейкъри, които се бяха възползвали от мрачните часове на почитания юрист.

Съдията рязко се беше отказал от порока си и след тази вечер никога повече не заложи дори цент на конете. Вместо това той правеше въображаеми залагания всеки ден, като водеше усъвършенстван дневник на всяко състезание — писта, жокей и кон в състезанието. Без въздействието на облога той стана пророк на пистите — един човек, който комбинираше мъдростта, интуицията и едно смайващо познание на статистиката от поредицата десетгодишни наблюдения. Спелдинг усърдно записваше цялата информация в един дебел кожен дневник, една книга от която така се страхуваха тези, които уреждаха залаганията, че веднъж се бяха събрали заедно и му предложиха шестцифрена сума да я изгори. Разбира се, той отказа, но ги увери, че никога няма да подскаже или сподели знанията си за играта с някого другиго. За десет години съдията беше спечелил едно въображаемо богатство от над милион долара — всичко това на книга.