Уилям Дийл - Първичен страх

— Значи той не те е карал да напускаш?

— О, не, сър. Факт е, че той би предпочел ние да останем в Дома, но… беше време да напуснем.

— Защо?

— Ние, Линда и аз, спяхме заедно. Знаете, прокрадвахме се заедно в спалнята, когато загасваха светлините и, ь…

— Хванаха ли ви?

— Не, сър, но сигурно щяха да ни хванат.

— И така, не си заминахте точно с неговата благословия?

— Е, той ни каза, че винаги ще сме добре дошли в Дома. Нямаше лоши чувства, ако това ви интересува.

— Нямали сте някакъв вид противоречие… или спор с архиепископа?

Аарон поклати глава.

— Никога не сме имали.

— А Линда?

— Не зная такова нещо.

— Тя все още ли живее там? На Рийджън стрийт?

— Не, сър. Премести се.

— Къде?

— Охайо. Върна се вкъщи. Не беше лесно. Аз имах тази работа в библиотеката, чистех. Три долара на час. Но тя не можа да си намери работа. Една сутрин просто станала и си тръгнала. Беше ми написала прощална бележка.

— Доста грубо.

Той вдигна рамене.

— Предполагам, че беше дошло време. Нямаше силни чувства, само трудни времена.

— Но ти не преживя много зле нейното напускане?

— Не, сър. Е, липсваше ми малко.

— Ти ли уби епископ Рашмън, Аарон?

Той поклати глава категорично.

— Не, сър.

— Видя ли какво стана?

Аарон го погледна с широките си ококорени очи и не каза нищо.

— Къде беше, когато това стана?

Аарон бавно кимна.

— Ти не си видял в действителност това, което е станало, това ли искаш да кажеш?

Младежът погледна надолу към пода и зачопли нокътя си.

— Така предполагам — каза той.

— Знаеш ли кой го е направил?

Стемплър не отговори.

— Добре, нека опитаме с това. Страх ли те е от човека, който е убил архиепископа?

Аарон погледна нагоре и кимна.

— И така, значи знаеш кой го е направил?

Аарон не отговори.

Таксито бавно пълзеше надолу по улицата, шофьорът псуваше всеки фут от пътя и спря пред църквата. На задната седалка Вейл четеше за трети път статията в следобедния вестник.

— Не трябваше да се оставя да ме придумате — каза шофьорът. — Сякаш карам по чист лед, човече.

— Ти наистина каращ по лед — каза Вейл. — И не съм те придумал, а ти предложих двайсет долара бакшиш.

— Виж, ще трябва да се молиш да стигнем до вкъщи. Изглежда, че отново ще започне. — Шофьорът нервно загледа тъмните облаци, които се носеха над града.

— Ще се забавя само няколко минути — каза Вейл. — Изчакай.

Катедралата „Света Катерина“ до езерото беше най-старата църква в града. Архиепископ Рашмън като пуританин беше отказал всякакви промени в постройката. Тя все още си беше същата голяма тухлена постройка, каквато е била преди 145 години, когато е била построена. Островърхата кула се извисяваше над дърветата на „Лейквю Драйв“ и се виждаше надалеч в езерото — едно напомняне на екипажите на шлеповете и подводниците в пристанището, че католическата вяра е най-добрата вяра.

Вейл погледна нагоре към острата кула и изведнъж си спомни как баба му си извиваше пръстите във форма на пирамида и казваше: „Тук е църквата, тук е кулата, отваряш вратите — разтваряше си ръцете и мърдаше пръстите си — и тук са хората.“

Той тръгна внимателно по заледения двор към жилището на епископа — една груба, строга пристройка към катедралата — и влезе в приемната на жилището. От едната страна на голямата стая имаше стълбище, което водеше за втория етаж, а от другата имаше врата към офиса. Имаше също задна врата и един коридор в ъгъла, който той предположи, че води към църквата.

Една монахиня седеше на писалището в средата на стаята.

— Здравейте сестро — каза адвокатът. — Името ми е Мартин Вейл.

— Мистър Вейл. — Тя кимна. — Аз съм сестра Мери Алис.

Беше млада, към трийсетгодишна, с доста палав поглед. Имаше излъчване на невинност и състрадание, което човек вижда по лицата на повечето монахини, но имаше и нещо друго, един игрив поглед, нещо малко дяволито.

— Аз съм тук да, ъ-ъ не знам точно как да го нарека…

— Да изследвате мястото на престъплението — предположи тя.

— Точно така.

— Нагоре по стъпалата.

— Благодаря.

Направи му впечатление, че тя не изглежда прекалено разстроена от смъртта на покойния архиепископ. Може би добре се владееше. Той се изкачи по стъпалата. Едно неуниформено ченге седеше до вратата към апартамента на епископа. Вейл надникна покрай ъгъла, така че да види спалнята. Гротесктните петна от кръв по стените и килима бяха станали кафяви. Господи, помисли си той, някой наистина е заклал Рашмън.