Уилям Дийл - Първичен страх

— Казал ли си на някого за това?

— Не, сър.

— Защо не?

— Не мисля, че ще ми повярват. Мислех си, че ще ме подиграват или ще странят от мен.

— Значи от страх?

— Да, сър.

— Това тревожеше ли те?

— Е, главно се чудех дали не съм направил нещо лошо.

— Като какво?

— Знаете, може би съм казал нещо лошо, подлудил съм някого, нещо такова.

— Казвал ли си на мис Ребека?

— Не, сър. На никого.

— Знаеше ли какво причинява това? Искам да кажа, имаше ли някои неща, които си отбягвал понеже си знаел, че ще допринесат за това състояние?

— Предполагам, че бяха доста неща. Понякога, когато баща ми ме биеше, ми се губеше време. Следващото нещо, което си спомнях, е, че съм в стаята и това беше един час по-късно. Понякога, когато правех секс, изведнъж се оказвах под душа или на път за вкъщи. Така ставаше. Първия път, когато отидох в католическата църква, ми се случи. Просто нямаше начин да го призная.

— Как се срещна с епископ Рашмън? — попита Вейл.

— Беше долу на Саут стрийт, просех храна, когато една голяма черна кола спря, вратата се отвори и епископът се наведе навън и каза: „Ела тук, синко.“ Така че отидох и той ме попита къде живея и аз му казах, че спя в незаключени коли и той каза „Ела с мен“ и ме закара в Дома на Спасението. Настаних се там същата вечер. Предполагам, че Били Джордан му е казал за мен.

— И вие станахте приятели след това?

— Да, сър. От този момент нататък.

— И говорихте ли на религиозни теми с епископа?

— Да, сър. Той се опитваше да ме убеди да стана католик.

— И ти се съпротивляваше?

— Не съвсем. Аз просто се опитвах да оправя всичко в главата си. Препоподобният Шекълс ми казваше едно нещо, а епископът — точно обратното.

— И ти мислеше доста върху това?

— Да, сър.

— И понякога, когато правеше секс с твоята приятелка, губеше ли ти се време?

— Да, сър.

— Но не знаеш защо?

— Не наистина.

— И ти не си спомняш какво става, когато си в това състояние?

— Не сър. Просто ми се губи време.

— И това ти се е случвало от десет години или повече?

— Да, сър.

— И никога не си казвал на никого?

— Не, сър.

— Сега искам да поговорим за вечерта, когато епископ Рашмън беше убит. Имаше насрочена среща с момчетата от олтара, нали?

— Да, сър.

— Появи ли се някой от другите момчета от олтара?

— Не.

— Никой друг?

— Не, сър.

— Беше ли епископът разстроен?

— Не. Каза, че всъщност е уморен и може да се срещнем друг път.

— Какво направи, когато си тръгна?

— Отидох до Дома на Спасението и намерих едно празно легло. Беше твърде студено тази вечер и не исках да се върна в Пещерите. После реших да ида до библиотеката на епископа и да си взема една книга. Когато стигнах там, чух някакъв шум — като хора, които викат — горе в спалнята на епископа, така че се качих горе да видя дали всичко е наред. Когато стигнах върха на стълбите, си събух обувките и ги сложих в джобовете си. Епископът беше в банята и разбрах, че това, което чух, беше неговото пеене. После… усетих сякаш имаше някой друг там до епископа и тогава ми се загуби времето.

— В действителност не си видял някой друг?

— Не, сър.

— Видя ли епископа?

— Не, сър. Но го чувах. Той пееше в банята.

— Ти просто почувства, че има някой друг в стаята?

— Да, сър.

— После какво стана?

— Следващото нещо, което знам, е, че бях навън в подножието на дървените стъпала към кухнята и видях една полицейска кола… и един прожектор присвяткаше наоколо, после погледнах надолу… и ъ-ъ, имаше кръв навсякъде… по ръцете ми… и ножът…

Аарон спря за момент, гледайки ръцете си.

— И… и тогава, аз просто побягнах… не знам защо, просто побягнах в църквата и една друга полицейска кола спря отпред и аз се пъхнах в стаята за изповед.

— И какво си мислеше, докато се криеше там, преди да те открие полицията?

— Не си спомням, освен че бях уплашен, толкова уплашен, че в гърлото ми имаше буца.

— Аарон, имаше ли някаква причина да убиеш епископ Рашмън?

— Не, сър.

— Планирал ли си това убийство?

— Не, сър.

— Доколкото ти е известно, убил ли си епископ Рашмън?

— Не, сър.

— Благодаря. — Вейл се обърна към Венебър и кимна. — Свидетелят е ваш — каза той.

Конърмън се почувства разочарован. Когато Вейл извика Стемплър на свидетелската скамейка, той зачака фойерверки, това беше такъв дързък ход.

Къде беше нюхът на Вейл. Изненадите? Извиването на ръцете? Как щеше да докаже умопомрачение? Щеше ли да й даде възможност да нанесе ударите си и после да отвърне с тежката си артилерия? Беше ли тайното му оръжие психиатърката Моли Ерингтън? Досега, с изключение на малко хубав драматизъм и ловка риторика, Вейл не беше опровергал и едно проклето нещо, което Венъбъл беше поставила върху масата. И сега Вейл й даваше право да стреля в Стемплър, който иначе нямаше да бъде повикан на свидетелската скамейка без негово съгласие.