Уилям Дийл - Първичен страх

— Колко пъти?

— Понякога пет, понякога десет пъти. Може би повече.

— Разкъсваше ли ти кожата върху голия задник?

— Да, сър. Понякога кожата ми кървеше.

— И той правеше това веднъж седмично?

— Понякога повече. Винаги, когато се напиваше.

Вейл се обърна към съдията и каза:

— Ваша светлост, не знам щатът какво разбира под биене, но да бъдеш налаган с двуинчов камшик веднъж седмично, докато почнеш да кървиш, за мен лично е точно това.

— Постигнахте целта си, адвокате — каза Шоут, като кимна.

— Аарон, баща ти можеше ли да чете?

— Не, сър.

— А майка ти?

— Много малко. Тя първа ми чете от Библията — като се запъваше.

— Имал си брат?

— Да, сър, брат ми Сам. Той почина при катастрофа с кола.

— Лели, чичовци, други роднини?

Той поклати глава.

— Не.

— Кой имаше най-голямо влияние в живота ти, Аарон?

— Това беше мис Ребека, учителката ми.

— Тя беше твоя учителка, докато отиде в гимназията, нали?

— Да, сър, това беше едностайно училище и тя ни беше учителка. Научи ме на всичко, което знам. Научи ме да чета, история, география на света. На наука и психология, приключенски книги и подобни. Имаше много книги вкъщи и ми позволяваше да чета една по една. Прочетох всичките тези книги, преди да отида в гимназията и всички книги в библиотеката в Криксайд — които не бяха много. Може би наполовина на тези, които имаше в библиотеката на епископа.

— На родителите ти не им харесваше да носиш книги вкъщи да четеш, нали?

— Това беше като обида за баща ми, след като той изобщо не можеше да чете. Мисля, че той и мама смятаха това за загуба на време.

— Мис Ребека насърчаваше ли те да напуснеш Криксайд?

— Да, сър. Каза ми, че нямам бъдеще там и рано или късно ще завърша живота си в дупката.

— Значи ти напусна, когато беше на седемнайсет?

— Да, сър.

— Къде отиде най-напред?

— Отидох в Лесингтън и работих в една погребална къща около шест месеца, после дойдох тук.

— Защо напусна Лесингтън?

— Винаги съм искал да дойда тук в града.

Вейл тръгна бавно по дължината на сепарето на съдебните заседатели, като плъзгаше ръката си по полирания парапет.

— Коя е първата книга, която си прочел, Аарон?

— Библията. Това беше единствената книга вкъщи.

— Колко голям беше тогава?

— Когато я прочетох за първи път?

— Да.

— На около шест години.

— Прочел си Библията, когато си бил шестгодишен?

— Да, сър.

— Религията важна ли е за теб?

— Да, сър.

— Защо?

— Е, сър, предполагам, че се опитвам да го проумея.

— Религията присъства в мислите ти доста, така ли?

Аарон кимна.

— Да, сър.

— Вярваш ли в Господ?

— Да, сър.

— Християнин ли си?

— Да, сър.

— Освен от Библията кога за първи път разбра за Христос?

— Това беше от преподобния Шекълс.

— Колко голям беше тогава?

— На около девет, предполагам.

— Разкажи на съдебните заседатели за преподобния Шекълс.

— Е, той беше страшен човек, висок и слаб като борово дръвче и имаше ужасни очи и дълга брада, която стигаше почти дотук. — Той посочи гърдите си. — Слагаше ръка на рамото ми и натискаше силно, докато коленете ме заболяваха и ми четеше проповеди. Беше сякаш… сякаш ме беше избрал да ми се навика.

— И това те объркваше?

— Не, сър, плашеше ме до смърт. Той проповядваше пъклен огън и проклятие и нямаше място за грешници.

— Значи той беше страховита фигура?

— Да.

— И той ти каза, че ще идеш в ада?

— Да, сър.

— И това те безпокоеше дори като деветгодишен?

— Да, сър, оттогава ме безпокои.

— Значи ти си гледал да потискаш лошите си мисли, както ти каза?

— Да, сър.

— Опитвал си се да не мислиш за лоши неща.

— Опитвах.

— И когато ти идваше лоша мисъл, тогава какво?

— Плашех се… чувствах се… ъ…

— Виновен?

— Виновен, да, сър, но също… знаете, като безпомощен?

— Безпомощен по какъв начин?

— Че ще ида в ада и нищо не може да се направи.

— Аарон, запознат ли си с термина „пориомания“ или „състояние на пориомания“.

— Да, сър.

— Какво означава това?

— Означава да забравяш неща за известно време.

— Имаш ли дума за това?

— Да, сър. Наричам го да ти се губи време.

— И някога губело ли ти се е време?

— Да, сър.

— Често ли?

— Да, сър.

— Кога?

— Е, не съм съвсем сигурен. Отначало не знаеш, че става. После след известно време разбираш кога ти се е губело време.

— Как?

— Е, в един момент седя тук, секунда по-късно — просто едно щракане с пръсти — седя там или ходя навън. Веднъж бях на кино с едно момиче и момент по-късно си излизахме от киното. Не знам как е завършил филмът, просто бях навън на улицата.