Уилям Дийл - Първичен страх

— Добре, маркирайте ги по съответния начин, Кларк — каза Шоут.

Мислите препускаха в главата на Вейл. Можеше ли да си позволи да продължи? Ако спреше посоката на въпросите си на този етап, Венъбъл щеше да я продължи. Ако продължеше, най-вероятно беше сам да се застреля в крака. „Какво, по дяволите, помисли си той, това е вече известно.“ По-добре да преследва целта.

— Лейтенант — започна Вейл, — защо мислите, че маркировката върху главата на жертвата доказва предумишленост?

— Понеже той го е планирал. Написал е с кръв върху главата на жертвата символа B32.156. B32.156 е начинът, по който тази книга може да се открие, това е начинът на каталогизиране на книгите в библиотеката на епископа.

— И какво означава това?

„Внимателно, Абъл, помисли си Венъбъл.“

— Това е цитат от книгата „Аленият знак“ на Натаниел Хоторн — каза Стенър, отваряйки книгата. — „Никой човек не може за значителен период от време да има едно лице за себе си и да показва друго лице пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.“

— Какво е значението на този цитат?

— Ние вярваме, че Стемплър се е почувствал предаден от епископ Рашмън, който го е накарал да напусне Дома на Спасението. Приятелката му го е напуснала, той е живеел в една пъклена дупка. Чувствал, че епископът е бил двуличен. Така че той оставил с кръв този символ върху главата на епископа, за да прибави още едно оскърбление към нараняването.

— Нищо повече от това?

— Просто още едно доказателство, че Стемплър е планирал да убие епископ Рашмън.

— Защо?

— Понеже е запаметил индексния номер на цитата и го е сложил върху задната част на главата на жертвата, когато я е убил — каза Стенър. — Не зная как наричате това, мистър Вейл, но аз го наричам предумишленост.

Вейл трябваше да вземе бързо решение. Дали да изкара наяве цялата мръсна история за момчетата от олтара, или да спре задаването на въпроси сега? Реши да отстъпи.

— Мисля, че гадаете, лейтенант — каза той. Върна се на бюрото си. — Не можете да докажете, че обвиняемият е бил сам в стаята с жертвата, не можете да докажете, че е нанесъл фаталния удар, не можете да докажете, че е дошъл през задната врата или че е донесъл ножа в спалнята и базирате предумишлеността върху някакви забележки в книгите и дори не можете да докажете, че Стемплър е направил тези бележки.

— Доказали сме го за собствено удовлетворение.

— Добре, предполагам, че трябва да благодарим на щастливата си звезда, че не сте в журито. Нямам повече въпроси, Ваша светлост. Свидетелят може да се оттегли.

Съдията погледна към Вейл, докато той сядаше. Беше ли хванат в капан, чудеше се той. Стори му се, а вероятно и на журито, че Вейл беше отстъпил от цитата в книгата. Сякаш това беше пречупило неговата енергия, а журито схващаше подобни неща.

— Нямаме повече свидетели засега, Ваша светлост — каза Венъбъл. — Щатът ще си даде малко почивка.

Сега беше ред на Вейл. Какво ли криеше, чудеше се Шоут. Не му остана дълго време да се чуди.

— Готов ли сте, мистър Вейл? — попита Шоут.

— Да, сър, защитата е готова да продължи.

— Моля, продължавайте. Вейл каза:

— Защитата вика за свидетел Аарон Стемплър.

И съдебната зала полудя.

Въпреки че Аарон Стемплър беше седял пред съдебната зала вече няколко дни, очакването младият убиец да застане на свидетелската скамейка накара за минута-две залата да заприлича на лудница. Шоут чукаше, за да възстанови спокойствието и една зловеща тишина се възцари на съдебната арена, когато Аарон стана.

Пет дни той седеше тихо и слушаше внимателно как свидетелите на прокуратурата го обрисуват като неблагодарен психопат, убил „светеца от Лейквю Драйв“ с брутална, безчувствена и перверзна комбинация от гняв и отмъстителност. По време на процеса добре облеченият, красив младеж беше слушал с дълбоко безпокойство обвиненията срещу него, като изглеждаше почти уплашен от процедурата. Сега, докато приближаваше към свидетелската скамейка, съдебната зала стана гробовна, зрителите тихо наблюдаваха всяка негова стъпка, разглеждаха израза му, сякаш изражението на лицето щеше да отрази най-перверзните тайни на душата му. Те бяха разочаровани. Всичко, което виждаха, беше един уязвим младеж с детско лице, който изглеждаше и объркан, и уплашен.

Когато трябваше да отговори на клетвата, каза с висок и ясен глас:

— Да, сър, ще кажа истината.

Вейл се приближи към него с ръце в джобовете и едва загатната усмивка върху лицето. Държанието му беше спокойно и окуражително.