Уилям Дийл - Тай Хорс

Хатчър тръгна по края на бамбуковия гъсталак към Уъндърбой, нагазил във високата до кръста трева, която се разтваряше около него, вдигайки във въздуха накацалите по върховете й мухи, роящи се подире му. Той повървя малко, спря, ослуша се и отново продължи.

Напрежението в него започна да нараства. Гончиите и слоновете наближаваха далечния край на високата трева.

Между клоните на поваленото дърво Олд Скар вече виждаше гърба на единия от слоновете, който се подаваше над върховете на високата тръстика, и чуваше викачите, които удряха тавите и крещяха. Старият тигър беше ожаднял. Беше и гладен. Вече беше изгубил търпение.

Единият от големите слонове навлезе във високата трева. Олд Скар долови с острия си слух някакъв звук по-различен от удрянето на тавите и крясъците. Той изпълзя иззад ствола на дървото и, лазейки, опрял корема си в земята, се насочи през тревата към езерото.

От гърба на слона Макс Ърли оглеждаше равнината пред себе си — морето от леко вълнуващата се слонска фева, ширнала се пред него, образуваща една ивица от триста ярда в дълбочина, която започваше на около половин миля от езерото и стигаше чак до засетите с маниока ниви. Отвъд нея беше ивицата с ниската трева и бамбуковия гъсталак. Вървящият наблизо Куот оглеждаше земята, търсейки следи от тигъра. В един момент той откри следи, водещи към тревата в посока на езерото.

— Анта рай — каза тихо Куот. — Сеуа, тхален саап.

— Той казва, че звярът се е насочил към езерото, а това е опасно — каза Ърли. — Все се надявах, че ще се изплаши и ще излезе от тревата на откритото.

Ърли вдигна окачената на шията му свирка от хром и изсвири с нея. Разнесе се пронизващ звук, по-силен от тракането на гончиите. Всичко живо спря.

Слоновете, на разстояние около стотина ярда един от друг, застинаха там, докъдето бяха стигнали, и започнаха да скубят трева с хоботи и да похапват безшумно. Никой не мърдаше. Не се чуваше и звук. После на Ърли му се стори, че чу нещо. Той се наклони напред, целият наострил слух.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга той полугласно.

— Видя ли нещо? — попита го Ърп.

— Чух нещо. Слушай!

Те се заслушаха. Ърп наклони главата си на една страна.

— Май че някой пее, а? — каза Ърп.

— Да пее?

— Кълна се в Бога, че чух някой да пее. Като че ли идваше откъм бамбуковите туфи.

— Трябва да е Уъндърбой — каза Ърп.

— Той да не е откачил?

— Изплашен е. Викни да спре.

— Ъ-хъ. И да вземе да ми отговори, та да се издаде къде е.

— Тигърът не гони него.

— Нямаме и представа какво може да си науми тоя тигър.

— Какво има? — провикна се Райкър от съседния слон.

Ърли вдигна ръка и сложи пръст на устните си. Посочи с пръст Райкър, после премести ръката си и посочи напред, отвъд слонската трева и ниската трева, към широката ивица с бамбука. После смушка слона си да тръгва бързо напред, загледан втренчено в посоката, откъдето беше чул звука.

— Бъди готов — каза той тихо на Ърп. — Може би ще успеем да овладеем ситуацията.

Хатчър се движеше бързо по границата на обраслата с бамбук ивица в посока на Уъндърбой, когато чу изсвирването. Гончиите спряха да удрят тенекетата си. И гой спря и изчака за момент. Наоколо се възцари мъртвешка тишина.

Тогава и той чу пеенето. Уъндърбой беше по-близо, отколкото си беше мислил. И явно беше още из бамбуковите туфи, което беше опасно. Хатчър тръгна отново с още по-бърза крачка покрай бамбуковия гъсталак и вървя, докато не чу някъде съвсем наблизо тихото пеене на Уъндърбой. Влезе в гъсталака и се запромъква максимално тихо към гласа. Но твърдите, високи бамбукови стъбла шумоляха издаинически, докато той си проправяше път към Уъндърбой.

И Олд Скар се сепна от изсвирването. После глъчкага изведнъж спря и настъпилата тишина го обърка. Той пристъпи само една крачка напред и се заслуша. Чу как слоновете си скубят трева.

Тогава чу и звука някъде пред себе си: „До до до до да… дат дат до да да до…“

Чу освен това и че някой се движи в тревата зад него. Той зачака, напрегнал мускупи. Тогава слоновете отново тръгнаха напред и той също тръгна, по-бързо от преди.

Олд Скар беше изппашен. Той реши да мине през бамбуковия гъсталак до голото поле отвъд него и там да се втурне да бяга. Инстинктите му диктуваха да се движи максимално тихо чак докато не стигне до откритото. Сега навсякъде около него имаше движение. Враговете му затваряха обръча от всички страни.

Той отново запълзя напред и премина от високата, слонска трева към мястото, където растеше биволската. Сега той наистина беше прилепнал към земята; бавно и внимателно поставяше една пред друга лапите си и се прокрадваше тихо, дебнешком към бамбука, бягайки от врага, който идваше зад него. Здравото му око играеше нервно на всички страни, докато пълзеше напред към странния звук.