Уилям Дийл - Тай Хорс

— Не се притеснявай, момче — каза му Хатчър. — Ще хвърлям по едно око към теб.

— Няма ми нищо — измънка певецът. Четиримата мъже се разпръснаха в единия край на обширната тревиста местност, западно от езерото, спазвайки такава дистанция, че да могат да имат пряка видимост един към друг. От едната страна бяха Коркскрю и Потър, а от другата — Уъндърбой и Хатчър. Вече наближаваше обяд и слънцето ги напичаше безмилостно. Хатчър беше плувнал в пот още когато слезе от джипа.

Пред Хатчър се простираше обширен гъсталак от петнайсетфутов бамбук. Намиращата се отвъд него област на ниската трева, която всъщност беше до кръста, едва се забелязваше между проредените тук-таме туфи бамбук.

Единственият шум, който се чуваше тук, беше жуженето на мухи и други насекоми. Нямаше и помен от птичи песни, а моментните пориви на вятъра, разлюляващ върховете на тревата, се долавяше едва-едва, като далечен стон. Хатчър си сложи слънчевите очила и тръгна предпазливо напред, покрай бамбуковата горичка от дясната им страна, спирайки на всеки десетина крачки, за да се ослушва и оглежда.

Не беше напреднал много, движейки се по границата на гъсталака, когато чу гончиите да започват многогласната си серенада. Звуците идваха от отдалече. От време на време тръбеше и някой от слоновете, прибавяйки гласа си към общата какофония.

Хатчър погледна наляво към Уъндърбой, виждайки го само като дребна фигурка, движеща се по края на бамбуковата горичка, която се простираше пред тях. Шумът започваше да се чува по-силно, колкото повече наближаваха бамбуковите туфи. Хатчър отново погледна към Уъндърбой. Той беше спрял пред издигащите се пред него бамбукови туфи, оглеждаше терена между тях и явно се чудеше какво да прави.

„Не е достатъчно внимателен“, помисли си Хатчър и подсъзнателно започна да се приближава към Уъндърбой.

Олд Скар беше гладен, но не се отклоняваше от обичайния си маршрут, придвижвайки се леко между дърветата към високата слонска трева. Беше на отсрещния край на обраслото с бамбукови туфи място, когато долови човешката миризма. Те бяха между него и езерото. Той се притаи във високата, приличаща на тръстика трева. Но глъчката зад него ставаше все по-силна. По вибрациите в земята той усещаше как тежките слонове приближават все повече.

Ако излезеше от тревистата местност, щеше да се озове на открито и трябваше да бяга през оризовите ниви.

Олд Скар шибна гневно с опашка в земята. Изфуча, обърна се и запълзя дебнешком през тревата в посока към езерото, прилепил корем плътно в земята, за да не бъде забелязан. Намери едно повалено дърво, изпълзя зад него, залегна там, гледайки между оголените му клони със здравото си око, и зачака. Това беше неговата територия. Той вече я беше обходил и я беше маркирал. Нямаше къде другаде да ходи.

Уъндърбой стоеше пред бамбуковия гъсталак и се чудеше колко нависоко и колко прави израстват бамбуковите стебла. Сърцето блъскаше така силно в гърдите му, че той чуваше тласъците на кръвта в ушите си. Спомни си, че Макс им обясняваше да бъдат изключително внимателни в бамбуковия гъсталак и във високата трева. Бамбукът беше прораснал съвсем нагъсто на определени места и той с мъка виждаше между стъблата. Изпълнен със страхове, той навлезе в гъсталака, проправяйки си път напред с рамене и ръце. Започна да си пее наум. След това пеенето му премина на глас, но съвсем тихо, напявайки си припева от една отдавнашна песничка: „Да да да да до… дат дат ди да да до…“

Пеенето отпусна нервите му. Той реши да премине бамбуковите туфи и като стигне дотам, където започваше ниската трева, да спре и да изчака. Виждаше само на няколко фута пред себе си. Уъндърбой си беше мислил досега, че е отминало времето на рисковете, но ето че отново се беше подложил на изпитание, тръгнал да дебне тоя кръвожаден, полусляп, петстотинфунтов човекоядец, който можеше във всеки момент да изскочи изневиделица и да се нахвърли върху него. Спортният аспект на лова изведнъж му се стори абсолютна глупост. Щеше да бъде много по-лесно, помисли си той, тигърът да бъде забелязан от гърба на слоновете и да бъде убит, без да е нужно някой да се излага на такъв риск.

Хатчър също беше навлязъл в бамбука и се движеше предпазливо напред. Гончиите и слоновете се чуваха вече съвсем наблизо. Беше абсолютна какофония. Ако старият тигър беше някъде тук, скоро щеше да се размърда. Хатчър си мислеше за Уъндърбой и се чудеше дали той е в състояние да разсъждава разумно и да бъде достатъчно предпазлив. Както беше уплашен, можеше да се залута в гъсталака. А тия туфи с прораслата между тях трева бяха доста опасни. Ако тръгнеше напред без много-много да се оглежда, можеше да настъпи опашката на тигъра, без да го забележи. Хатчър излезе от бамбука и стигна в началото на ниската биволска трева. На петдесет ярда още по-нататък започваше високата трева, върховете на която леко се поклащаха от полъха на слабия ветрец.