Уилям Дийл - Хулигани

Всички ми крещяха с цяло гърло, но аз, разбира се, не чувах нищо. Беше като ням филм на ужасите без край.

Две години по-късно, когато патрулирах улиците на Сан Франсиско, се сприятелих с един патрулен полицай, който също беше служил във Виетнам. Казваше се Уинфийлд. Беше чернокож и караше колежански курсове по психология, като си мислеше, че това ще му помогне да стане детектив.

Една нощ след много бири се разприказвахме на тема сънища, разказах му кошмарите си и той ми изнесе една кратка лекция по психология:

— Моралните ти ценности са се скапали всичките, Джейк. Работата е там, че ти си мислиш, че си различен. Не се тревожи, ела в клуба. Предполагам, че ти разсъждаваш така: тук е така, а там е било иначе, нали така? И си слагаш страшен кахър на сърцето заради тази глупост. Не можеш да се измъкнеш, а те е страх да споделиш с някого, защото не искаш да разберат това. Човече, та всички сме така, дето сме били на онова проклето място и сме се върнали здрави и читави. Каквото и да правиш, каквото и да видиш, ти решаваш колко смисъл има в това. Опитай се да вникнеш в думите ми и му тегли майната на всичко останало.

След този случай разговаряхме много. Сънищата започнаха да се разреждат и накрая спряха напълно.

Последната нощ обаче в Дуумстаун сънят отново се появи, само че този път по билото на покрива не бягаше Теди.

А Франко Талиани.

Зала Палм на хотел Понс беше просторно, топло помещение, светло като оранжерия и накичено с не по-малко растения, папрати и провиснали от саксии пълзящи цветя. Украсата му преливаше в нюанси на зеленото, жълтото и розовото, а прозорците бяха разположени върху вътрешната му стена с изглед към двора на хотела. На времето хайлайфът на Дюнтаун беше хващал тен и клюкарствал около плувния му басейн. Но това вече беше далечно минало. Сега басейнът представляваше един огромен рибарник поръсен обилно с водни лилии, и макар че наоколо имаше пръснати няколко стари плетени стола, мястото имаше унил и захабен, необитаем вид. За сметка на това обаче ресторантът беше значително по-бодър и шумен; отвсякъде долитаха оживени оживени разговори рано сутринта.

Сутринта излязох няколко минути след осем с бучаща глава и вкус на стари обувки и амарето в устата. Сложих си слънчевите очила и се запътих към масата на моя шеф.

Франсиско Мацола, несравнимият лидер на Хладилника, беше седнал близо до един прозорец с изглед към двора. Беше наредил половин дузина хапчета с различни цветове и размери до чинията си и ги гълташе с портокалов сок. Стисна ми ръката, тупна ме по гърба и докато сядах, ми пъхна под носа сутрешния вестник.

— Поръчах ти закуска — заяви той. — Пресен портокалов сок, една дузина понички, сварено яйце, никакво месо. Сигурен съм, че организмът ти се нуждае от почивка. Сервитьорката ти носи в момента кафето, а аз съм ти приготвил няколко страхотни витамина.

— Изям ли всичко това, после ще ме изнасяте с краката напред оттук — заявих.

— Ще ти възстанови старите сили.

— Събрал си витамини достатъчни за всички присъстващи тук.

Той пропусна покрай ушите си оплакването ми.

— Витамините правят чудеса с мозъка — изтъкна поучително той.

Мацола гълташе витамините така, както някой наркоман — амфетамините. Освен това водеше и една почти загубена битка за спасението на косата си. Всяка сутрин отделяше по един час на жалките останки от кичури по периферията на оголилата му се като яйце глава. За да компенсира липсата на растителност по черепа си, беше си пуснал брада, която караше мургавото му средиземноморско лице и напрегнати кафяви очи да изглеждат още по-заплашително от обичайно. Изсипа цяла шепа витамини пред мен.

— Това са твоите — осведоми ме той. — Китайски са. Истинско чудо са, казвам ти, съдържат почти всички…

— Сиско, не обичам витамини, не разбираш ли? Обичам кафе и малко спиртни напитки, да си дремна понякога, обожавам полусуровите пържоли, виното, картофено пюре и сос…

Видът му стана като на човек готов всеки миг да повърне.

— Не съм любител на витамини и билки.

— Само след два дни ще усетиш разликата.

— Ще усетя разликата веднага щом успея да се наспя като хората. Половин нощ съм бил на крак благодарение на неочакваното и окончателно отпътуване на половината клан Талиани.

— Ще стигнем и до това — обеща той, заемайки се със закуската си, едно здраво блюдо пълно с маса, която сякаш беше извлечена с драга от дъното на някое блато.