Уилям Дийл - Хулигани

„Знам, че си тук. Ще те чакам в къщичката за лодките в Уиндсонг, утре вечер, в 9 часа. Моля те, ела. Д.“

Трябва да я беше написала още преди да отиде в ресторанта, преди да я зърна долу във фоайето.

Сигурно всеки човек си спомня най-хубавите дни от живота си като още по-хубави, отколкото са били в действителност. За мен Дюнтаун беше като филм със забавено действие прожектиран през замъглени лещи. Всички очертания бяха разлети и отраженията блестяха като звезди. Това беше краят на моето юношество, късче от прекрасния живот, в който се бях потопил за миг. Кратък, но много наситен, изпълнен с танци в областния клуб, препускане с открити коли, смях, и студени нощи на брега на морето.

Това беше Приказният град.

А Доу Финдли беше неговият единствен обитател.

Доу Финдли бе изплавала от миналото ми подобно на привидение. В продължение на повече от двадесет години тя беше единственият светъл лъч в мрака на моите кошмари, ефирна силфида, осветяваща мрачните ъгли на трескавите ми сънища подобно на отблясъка на звезди в края на дълъг и тъмен коридор.

Замислих се за онази къщичка за лодки и за Доу, която танцуваше плътно прилепнала до мен под такта от радиото, докато пръстите ни трескаво се бореха с копчета, закопчалки и ципове. Мелодията на песента отдавна бе изтляла в паметта ми, но бе стояла там докато не бе изтляла във Виетнам.

Мисълта за Доу прониза тялото ми като глътка отлежало бренди. Тя беше споменът ми за онова загубено лято, последното зелено лято в моите спомени. И всичко бе изчезнало в миг през онзи съботен следобед на стадиона в Санфорд.

Може и да изглежда странно, но двамата с Теди по-късно във Виетнам обичахме да се шегуваме за ония дни. Какво ли не давахме, само да се разсмеем малко до забрава. Никога няма да забравя думите му:

— Знаеш ли, Джейк, трябваше да се родим малко по-рано или малко по-късно. Само че така че сме били орисани. Само си помисли — играхме през трите най-лоши сезона, които някога са имали Булдозите. Спомняш ли си точките ни през ония три години? — Дали си спомнях? По дяволите, та аз изобщо не бях ги забравял.

— Десет, шестнайсет и четири — отвърнах с отвращение аз.

— Да — каза той, — а на следващата година точно след като завършихме, дойде Дуули и те изкараха седем, три и една. А сега сме тук. Виждаш ли какво искам да ти кажа? Винаги безнадеждно закъснели, това сме ние.

Беше прав, разбира се, колчем се вгледах назад. Сигурно ни е тръгнало на кутсуз още от старта. Онази събота промени хода на живота ми; тичах надясно, а Теди беше пред мен, и аз спрях рязко, така както го бяхме тренирали многократно. Само че кракът ми стъпа накриво. Чух как изпращя глезенът ми още преди болката да ме накара да изскърцам със зъби. Също когато строшиш суха съчка. Спомням си само надвесеното над мен лице на треньора и думите му:

— Жалко! Един халфбек по-малко.

Докато бях още бях в болницата пристигна писмо от Шефа Финдли.

— Няма страшно, синко — пишеше той. — Задръж колата. Доу ти изпраща поздрави.

Към писмото беше прикрепено и розовото пълномощно за автомобила. Значи това била работата. Така разбрах колко струва в Дюнтаун един бивш халфбек със счупен глезен. Финдли беше моят спонсор. Университетът не разполагаше със средства да ни плаща за футбола, но винаги се намираше някой богат бивш възпитаник на университета, който даваше по някой долар за спортни костюми, а понякога и кола и безплатно летуване. Понякога дори и дъщеря.

А тя не ми изпрати дори и картичка.

Двадесет години. Не я бях виждал оттогава, нито ми беше писала, дори и когато убиха Теди. Това го разбирах; знаех добре каква огромна мъка е да загубиш толкова близък човек. По дяволите, разбирах всичко. Когато обичаш някого, ти му прощаваш всичко.

Бях успял да забравя почти всичко, освен Доу. Не можех да я прогоня от фантазиите си, или по-точно от това, което беше останало от тях. Виетнам беше истинска чума за душата. Това, което виждаше и правеше човек там, беше ужасно, но още по-страшно беше онова, което мислеше. Човек може да преживее всичко, но от това върху душата остават ръбове, които нищо на света не е в състояние да изглади. Теди Финдли беше най-добрият ми приятел, който някога съм имал, от деня, в който пристигнах в Джорджия, до оня ден в Сайгон, в който той издъхна в ръцете ми, облян в кръв. Теди беше златно момче. Винаги беше безупречен. Той беше въплътената надежда на Шефа за безсмъртие. Планът беше съвършен: четири години футбол в Джорджия, да покаже хлапето на какво е способно, после юридически колеж някъде на север, за да изтрие имиджа му на спортист. И после обратно в Дюнтаун да хване здраво юздите на града, за да не изтърва фамилията Финдли лъжицата от кацата с меда.