Уилям Дийл - Хулигани

— Чу ли записа на убийството на Талиани?

Той кимна.

— Долови ли онази реплика за нагласената гонка на хиподрума?

Той ми отправи един от онези погледи „За какъв ме вземаш“.

— Е, та?

— Е, та, щом Талиани е знаел за номера, значи е възможно и целият хиподрум да е мръсен номер.

Тъмнокафявите очи на Сиско се забиха в моите.

— Това е запис на разговор, направен незаконно. Има вероятност някой собственик на кон да прави реклама на животното си. Макар че от друга страна… — Той замълча и се втренчи в пространството.

— Макар че от друга страна какво? — подсетих го аз.

— Макар че от друга страна, този комисионер, Хари Рейнс? Май си струва човек да го огледа по-отблизо. Той има съсредоточена власт в ръцете си повече от всеки друг в града.

Аха, ето каква била работата. Почувствах прилив на вдъхновение.

— Той контролира хазарта в целия щат — продължи Сиско. — Комисията за хиподрума е същата и за хазарта в щата. Така е по закон.

— Интересно — коментирах аз.

— Да. Имат ли нужда от нещо, Хари Рейнс е човекът, с когото трябва да работят — или да заобиколят.

— Може би са го купили — подметнах аз.

— Мисля, че вероятността за това е малка, макар и да не е изключена. Според моята логика, без значение дали е купен или не, последното нещо, което някой от тях иска сега, е гангстерска война. Ако Рейнс е под контрола им, значи е с вързани ръце и това означава краят му. Ако не са го купили, от това мелле ще пострадат всички, включително и Триадата. Окончателният извод от цялата история е, че Рейнс се нуждае толкова от тая каша, колкото и от рог на челото. Двамата с партньора си, Сам Дънлийви, в момента са тръгнали нагоре по лайняната река без гребла.

— Дънлийви снощи беше тук — казах аз. — Видях Титан да разговаря с него, а старецът не личеше да е загубил нито един от старите си навици.

— Старците нямат грешка — изрече Сиско, подбутвайки през масата сметката към мен. — Включи я в разходите си. Трябва да бързам да не изтърва самолета.

Той се изправи и захвърли смачканата си салфетка върху масата.

— Крайно време е някой да се изсере в купата на Дюнтаун. Като гледам, по-подходящ човек от теб за тая работа няма. Радвам се, че се случи тук. Довърши си закуската и се захващай за работа. Ще се видим след седмица.

И той си тръгна.

Не беше необходимо да излизам от ресторанта да се захвана за работа, защото работата сама ми дойде на крака. Бабс Томас влезе точно на мига, в който Сиско излезе от ресторанта. Реших, че е крайно време да разбера чии обувки под чии легла нощуват всяка вечер в Дюнтаун.

Бабс Томас беше височка блондинка, с коафюра и маникюр, облечена в тъкана коприна, с единична огърлица от черни бисери около шия, която сякаш беше създадена да ги носи. Елегантна дама, шикарна като розов пудел с диамантен нашийник.

Надрасках една бележка върху листа с менюто: „Един гангстер от Торонто би бил неизказано щастлив да ви поръча закуска.“ и я изпратих по сервитьора на масата й. Тя я прочете, попита го нещо, а той посочи към мен; тя смъкна очилата си един инч и се втренчи над тях. Дарих я с широката си усмивка на торонтски гангстер. Сервитьорът се върна при мен.

— Мисис Томас предаде да ви съобщя, че ще бъде особено щастлива, ако седнете при нея — каза той.

Връчих му една петарка, разрових се из портфейла си и намерих една визитна картичка, според която бях репортьор на един фиктивен вестник от Западното крайбрежие, и отидох при нея.

Тя ме изгледа отдолу догоре. Бях с неизгладени джинси, синя памучна риза, широко разкопчана, и едно старо разръфано яке. Определено нямах култивирания вид на последното гангстерско поколение.

— Ако вие сте гангстер от Торонто, тогава аз съм Лейди Даяна — заяви тя със остър глас, — а аз съм по-дърта от нея поне с десет години.

Поне с петнадесет, уточних аз наум, но с много грим.

— Давам ви най-много двадесет и шест — изкривих си душата аз.

— О, аз мисля, че ще се сработим добре — отвърна тя, посочвайки ми да седна. — Заповядайте.

Седнах и плъзнах по масата към нея визитната картичка. Там пишеше, че се казвам Уилбър Расмусен от Лас Андреас Газет в Сан Франсиско. Тя й хвърли един поглед, изсумтя, обърна я да види дали нещо няма отзад, и ми я плъзна обратно.

— Проклятие, гостуващ колега — каза тя. — Пък аз си мислех, че ще бъда похитена от някакъв страхотен мафиозо.

— Изглеждам ли ви на страхотен мафиозо?

— Изглеждате ми на преподавател по английски език със страхотен махмурлук.