Уилям Дийл - Хулигани

— Може да е станало грешка — възрази Стик.

— Защо не сте прибрали още Грейвз? — попитах аз.

— Нямаме доказателства. Бях поставил двайсет души наоколо когато го е гръмнал, и въпреки това пак не можаха да го разпознаят при очната ставка.

— Двадесет и двама — поправи го Стик.

— Бил е нахлузил чорап на главата, а колата, с която направил номера, била откраднал само половин час преди това от един паркинг. Не можахме да докажем абсолютно нищо. Когато си тръгваше, малко остана да се посере от смях.

— И въпреки това Носа ми се нрави — обади се Стик.

— Защо? — запитах.

— Защото не се бои от никого. Един негодник сам против всички останали.

— Направо му свалям шапка, че е още цял — изрече Дъч между два залъка.

— И така, докъде стигнахме? — заинтересувах се.

— До никъде — каза Стик.

— Да ви кажа право — добави Дъч, — като си мисля, ами че ние имаме поне стотина потенциални извършители, които можем спокойно да приберем по този повод.

— Доколкото знам, убийствата май не бяха в твоя ареал — забелязах.

— Е, никой не може да забрани на човек да размишлява. А и освен това, докато Лънди и нещастниците му се доберат до нещо, ние отдавна вече ще пътуваме в инвалидни колички. Това недоразумение ползва карта за пътя всеки път да намери задника си, когато го сърби.

— Моите заповеди са повече от ясни — произнесох аз. — Сиско обеща да ме обеси на Вашингтонския монумент ако само си позволя да се намеся в разследването на убийство.

— Е, никой не може да ни забрани да размишляваме.

— Като нищо можеш да изгориш някой транзистор докато пресяваш възможните извършители — казах аз. — Хайде да ги изброим: бандата на Талиани, или поне онова, което е останало от нея. Стизано, Логето, Брониката, Чевос…

— Ако е тук — вмъкна Дъч.

— Даа, ако е тук. После идва Лио Костело. Той е не само зет на Талиани, но той също така е и consigliere на цялата банда.

— Спокойно можеш да включиш и Коен — намеси се Стик.

— Та той трепери и от собствената си сянка — възразих аз и след като размислих, добавих: — От друга страна обаче, ако той осере счетоводните книги, цялата банда автоматично получава доживотна присъда комплект. Всички те имат мотив. От това се подразбира, че авторът е някой от фамилията.

— Дори и да не е така, тая вечер всички Талиани ще бъдат на тръни.

— След като вече ги няма Талиани, Стинето и Драганата, това означава, че старата гвардия практически е ликвидирана. Освен ако не броим Бръснаря.

— Като нищо могат да решат, че зад цялата работа се крие Носа — забеляза Стик. — И някое торпедо на Талиани с разгорещена кръв може да налети на някое от момчетата на Грейвз и току-виж пламнала триъгълна война.

— Ако дотогава не се изпотрепят едни други — възрази Дъч.

— По дяволите — изруга Стик. — Най-вероятно са двама наемни стрелци, които вече са на път за дома.

— Или пък двама китайски стрелци, които в момента са без работа — каза Дъч.

— Проклятие, може да бъде всеки, който ни хрумне — въздъхна Стик.

— Поради което и аз довършвам вечерята си и се прибирам в хотела — заявих аз. — Можем да дремем тук цяла нощ и да си блъскаме главите кой кого е застрелял. Нека да продължим сутринта на свежа глава.

Платихме сметката; Стик ни пожела лека нощ и си тръгна. Дъч ме откара до хотела. През целия път и двамата мълчахме.

Черната лимузина още беше паркирана под големия навес пред хотел Понс. На излизане от колата на шерифа обърнах внимание на номера: ST-1. Казах на Дъч, че ще видя какви съобщения има оставени за мен и му предложих да се срещнем в бара за едно последно питие преди лягане.

Сиско ме беше търсил по телефона; предадоха ми и един плик от хотела, запечатан, върху който името ми беше изписано особено грижливо.

Обадих се на Сиско, съобщих му данните за последните загуби в жива сила, като му казах, че подробностите ще ги научи сутринта на закуска.

Видях го по пътя към бара, първият от няколкото живи призрака от миналото. Бях като пребит и раздразнен, и изобщо не бях готов да се изправя лице в лице с него, но той беше застанал като канара там, в тъмносиния си костюм и сива мека шапка, подпрян върху ебонитовия си бастун с позлатена дръжка, със снежнобяла коса прилежно сресана зад ушите, и сапфирени очи със свиреп блясък под рунтави бели вежди.

Стоунуол Титан, шериф и крал на областта Огълторп, мистър Стоуни за всеки, който ходеше на два крака в града, стоеше под навеса размахвайки къс и дебел пръст под носа на един висок и смутен момък в туидово сако и сиви панталони. Титан беше създал или унищожил доста политически величия само с махването на пръста си. Мъжът в туидовия костюм се прибра обратно в бара.