Уилям Дийл - Хулигани

— Той е СРБЧ, те не са много общителни.

А аз го питам:

— Какво е това СРБЧ?

А той ми вика:

— Господи, от колко време си тука?

— По-малко от седмица — отвръщам аз, а той казва:

— По-дяволите, какво те чака — и само клати глава, но не казва нищо повече за СРБЧ; едва по-късно научавам какво означава това.

И така, той се измъкнал от предната линия да види брат си, само че се оказва, че е тук от три дни, но още не го бил посетил в болницата, и когато ги питам защо, той казва:

— Не ми стискаше.

Накрая след две бири успявам да го увещая и да го съпроводя до болницата и оставам да чакам отвън, а през цялото време някакво момче пищи, та се къса. Целият настръхвам. Искам да хукна нанейде, само и само да не слушам повече, но няма да е хубаво, така че си кротувам, но след малко притискам с длани ушите си. И в тоя момент момчето от Уискънсин излиза разреван целият, направо в истерия, и ние се дърпаме малко встрани и сядаме до болницата, а момчето направо реве, та се къса. Но аз не го питам за нищо, защото вече се уча да не задавам въпроси.

Някъде пет минути след като сме седнали да изпушим по една цигара, един санитарен хеликоптер приближава и зависва на няколко сантиметра над земята, люкът се отваря и оттам изтърсват десетина човешки тела в найлонови чували, след което отново отлита. Не съм виждал мъртвец до този момент. Нещо ми прилошава, а момчето от Уискънсин само си седи така и зяпа найлоновите чували, докато накрая му казвам:

— Да се махаме оттук — след което се отправяме пак към оная съборетина, дето й викат бар, и правим по още две бири.

Момчето вече се надрънква здраво и накрая се разприказва. Ама толкова бързо, че думите не сварват да излизат от устата му.

— Господи, Боби ми казва Божичко, как ще съобщя на Арлийн /така се казва гаджето му, Арлийн/, как ще й кажа, че съм останал без топки, а аз само си седя край него и си блъскам лавата, Господи, Боби, та ти си останал без всякакви крака! По дяволите, няма за какво да се тревожи, Арлийн се омъжи за някакъв тъпанар от големите клечки във фабриката за хартия по Коледа и никога не му писа или го потърси. Да не мислиш, че ще му го кажа? На тоя свят такива като Арлийн с лопата да ги ринеш, а той си има само две топки и два крака, а сега си няма ни едното, ни другото.

А аз си стоя така и го слушам, щото какво да му кажеш на това, не е ли така? А през това време стомахът ми се гърчи и се чудя кога ли ще избълвам. И тогава той се обажда:

— Какво ли е сега там, в цивилизацията? Дали наистина презират войниците?

А аз му казвам, че там никой не презира войниците, макар че веднъж видях една демонстрация както си бях в униформа, и една цяла тълпа ме наруга, сякаш съм отишъл по собствено желание във Виетнам.

Накрая успявам да отведа момчето от Уискънсин обратно в частта му накиснат до козирката и накрая той ми казва:

— Страх ме е да се върна у дома, тук пък умирам от шубе, а не ми стиска да се връщам у дома, по дяволите, те ще ме намразят до смърт заради Боби.

Повече не го видях, но сега вече знам какво искаше да ми каже, че ще го намразят за това, което се е случило на брат му. Човек направо може да развие параноя след време. И след време почваш да си мислиш, че всички в цивилизацията те мразят до смърт заради цялата история.

Или като онзи невъзможен образ от Мисисипи, с когото се запознах в Червения кръст. Той беше още по-лош случай. Пълно куку, нали разбирате, мъчи се да прави по сто работи наведнъж, сякаш не смогва да смъкне от гърба си бремето, и непрекъснато повтаря едно също, за деца и убийствата им.

— Какви деца? — питам го аз.

— Слушай — казва той и шепне, — никога не стреляй по воден бизон, чуваш ли? Убивай колкото си искаш жени и деца, но застреляш ли воден бизон, момчето ми, ще те пъхнат в дранголника да ти изгният кокалите там. — И се смее като побъркан. Смее се. После казва — Тука нищо няма смисъл. Понякога даже се чудя и се питам, ние добрите ли сме или лошите? Но само да запиташ някой офицер и ще те напъхат в психото. Вече не се моля. Много съм объркан, за да говоря на Господ. Прекалено много ми се е насъбрало да му казвам.

И така си бъбре повече от час, като клати глава през цялото време. И все шепне.

И когато най-сетне вече ме прикрепиха към водач, който щеше да ни отведе по бойните части, направо се почувствах щастлив. Това място беше по-лошо и от лудница. Тук в Кам Ран сигурно е така, защото тук ги разпределят всички новодошли и оттук си заминават оцелелите. Всички са малко или много побъркани. През цялото време все ти се иска да задаваш въпроси, но след време разбираш, че никой не може да ти отговори, така че какво да се тревожиш.