Уилям Дийл - Хулигани

Гърлото му изгъргори някакъв смешен звук, наподобяващ „Арфробъл“.

Стик стоеше до мен и тръскаше дясна си ръка.

Другата горила се втурна срещу Стик и аз измъкнах своя 38-служебен от кобура му и наврях дулото му колкото можех по-навътре в лявата му ноздра, доколкото позволяваше мерника.

— Проблеми със слуха ли имаш? — запитах го аз.

Той изгледа пистолета ми, после мен, после отново пистолета. В този момент Стик го изрита в топките със сила, с която до този момент не бях виждал да ритат някого в топките. Горилата се строполи на земята до партньора си; зъбите му изпращяха, сподавяйки вика на болка. Ревът изхърка в гърлото му. Сълзи изпълниха очите му. Той политна напред на ръцете си и повърна. Другият клатеше замаяно глава, а челюстта му се люлееше наляво и надясно като привързана на конец.

— Убаарабта — изгъргори той.

Спомних си думите на Сиско, за това, че Стик бил още млад и още не бил покварен, и за това, как съм можел да му давам полезни съвети. Сега обаче едва ли му беше времето. До този момент се справяше безупречно. Прибрах си оръжието и се ухилих.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че свършихме добра работа тук.

— Даа.

Двамата със Стик огледахме терасата, игнорирайки проснатите на земята горили.

— Възпрепятстване разследването на мястото на престъплението — подсмихна се той. — Откъде ги знаеш тия работи?

— На мен ми прозвуча добре — казах аз. — А на теб?

— Бях убеден — каза той. — Сиско ми обясни, че си бил адвокат, и реших, че така стоят нещата.

Той пристъпи в белведера и запали светлините. Латерната засвири, но въртележката остана неподвижна, килната на една страна като окървавена барета. Гледката беше зловеща, осакатените кончета бяха застинали в различни положения по височина, глави бяха отхвърчали, липсваха крака, докато през това време латерната свиреше щастливата си мелодия.

— Сиско обича да шашва хората с вестта, че съм адвокат — казах. — Всъщност никога не съм практикувал тая професия.

— И как така? — запита той.

В краката ми лежеше окървавена конска глава с разширени ноздри и гневни окървавени очи. Повдигнах я леко с върха на обувката си и се вгледах под нея, сякаш очаквах да открия някакво много важно доказателство отдолу.

— Тогава си мислех, че това все още е една почтена професия.

Той се изсмя с неговия налудничав смях, очите му танцуваха между клепачите, а ъгълчетата на устата му се бяха изкривили надолу, вместо нагоре, като му придаваха озъбено и хищно изражение.

— Осъзнах грешката си още първия път, когато бях инструктиран от един прокурор-обвинител. Той простичко ми обясни, че се налага да лъжесвидетелствам.

— А ти какво му каза?

— Аз му казах да се ебе в гъза. И просто не стана така, както той искаше, и това беше всичко. Доведе с пледоариите си случая до условна присъда, вместо да му го зачука с фактите, които бяха неопровержими.

И тъкмо когато получих правото на адвокатска практика, ме извикаха на интервю в онази голяма адвокатска фирма в Сан Франсиско — продължих аз. — Това беше една от най-авторитетните адвокатски фирми в града. Старият съдружник, който проведе интервюто, цял час ми обясняваше как се делят хонорари. Адвокатите на двете враждуващи страни никога не разменят и дума; за сметка на това пък си разменят досиетата на двамата клиенти, като по този начин решават как да ги издоят максимално. И когато изворчето пресъхне, случаят вече е решен. На тръгване ми се повдигаше толкова много, че малко остана да повърна. Известно време обикалях къде ли не, докато накрая се примирих и постъпих в полицията.

— Но се почувства добре след това — изрече той пак с онази своя налудничава усмивка.

— Ако искаш да знаеш истината, чувствах се последната отрепка — признах му аз. — Три години да търкаш чиновете на юридическия факултет и накрая да хванеш волана на една синьо-бяла таратайка.

Стик се вслушва няколко минути в музиката и накрая завъртя ключа. Вдигнах поглед нагоре към дюните над нас.

— Трябва да отидем там — казах аз.

След дълго пухтене и пъшкане по пясъчните склонове накрая се озовахме най-отгоре, втренчени задъхани във фосфоресциращата повърхност на океана под нас.

— Какво ще търсим? — запита Стик.

— Нали си служил в армията — казах аз. — Кое е онова оръжие, което гърми при изстрелване и още веднъж при попадение?

— Минохвъргачка?

— Съвсем близо си.

Той щракна с пръсти.

— Гранатомет.

— Точно така — похвалих го аз.