Уилям Дийл - Хулигани

— Точно под шибания ми нос — обади се Акулата Ланг.

Носът му действително беше нещо изключително. Изглеждаше така, сякаш е бил обработван с ютия, и той говореше носово като човек с много лоша хрема или любител на ледената кока кола. За съжаление обаче не беше и двете. Носът просто беше трошен толкова много пъти, че вероятно майка му се е разплаквала при всяка тяхна среща. Кокалчетата на юмруците му бяха с големината на едри глави кромидлук.

Най-вероятно бивш боксьор.

Беше облечен в чорлави дънки, избеляло разръфано дънково сако без риза отдолу, а на краката си носеше чифт каубойски ботуши които сигурно му бяха стрували най-малко петстотин долара. Лентата, с която се опитваше да събере косата си, беше чисто недоразумение, защото от безцветните му руси коси не беше останало почти нищо. Имаше златен зъб точно отпред. По-късно щях да науча, че е бивш шампион в средна категория от Златните Ръкавици, състезател по сърфинг от Западното крайбрежие, а в продължение на десет години ловец на глави за един поръчител от Сан Франсиско преди да стане човек на закона и да постъпи на работа в полицията.

Някакъв силует проряза ярките светлини и пред нас застана Салваторе, оглеждайки се наоколо.

— Мислех, че ще си при Стизано — каза Дъч. — Какъв дявол правиш тук?

— Отбих се да хвърля едно око, лошо ли е? Че къде ще си мъкне задника Стизано? Тоя стар пръдльо след десет часа не смее да си подаде и носа навън.

— Не мислиш ли, че цялата им пасмина се е свряла в дупките си и трепери от страх след като пречукаха шефа им?

— Не могат да пуснат телефоните — отбеляза авторитетно Салваторе. — Блъскат си главите и се мъчат да разберат какво ли ще стане в следващия момент. Точно сега едва ли им е до събиране заедно. Господи, виж на какво е заприличал!

Вече започвах да разбирам какво движеше хулиганите на Дъч, та бяха такъв сплотен колектив. Липсата на финес те компенсираха щедро с онова, което по милост можеше да се нарече индивидуалност. Една стара теория твърди, че ченгетата най-близо до парите са и най-склонни да се корумпират. Дъч бе търсил непокорни индивидуалисти, мъже, прекалено горди да се продадат и прекалено твърди, за да бъдат изплашени от нещо, каквото и да било то. Каквито и да бяха другите им достойнства, имаше едно нещо, което ги обединяваше всички — те бяха честни, защото просто не им идваше на ум, че можеха да бъдат други.

— Първо пречукаха жената на Талиани — каза Ланг. — А и внукът на стареца за малко да си отиде и той.

— Това тук нещо не ми прилича на екзекуция на Мафията — обади се Салваторе. — Убийствата на членове на семействата не е в техния стил.

— Може би е станало погрешка — предположи Стик.

— Даа — произнесе Дъч. — Също като Пърл Харбър.

— На мен ми прилича повече като предупреждение — обадих се аз.

— Предупреждение ли? — запитаха в един глас Ланг и Дъч. Множество вежди се издигнаха въпросително.

— Да — потвърдих аз — предупреждение, означаващо, че той, тя, или то — който, която или каквото и да е — се кани да изтреби целия клан.

— Кажи ми още някоя добра новина — каза Дъч.

— Че защо ще ги предупреждава? — запита Ланг.

— Нали така се прави — обади се Салваторе. — Ужким така било в Сицилия.

— Вече си имаме четири трупа и още сме доникъде — каза Дъч. — Хей, док, да имаш някаква представа какво го е поразило така?

Медицинското лице, дебел като шамандура на двестагодишна възраст, се беше привел над онова, което беше останало от стареца. Ръкавите му бяха навити, и беше нахлузил гумени ръкавици вече зацапани с кръв. Той поклати глава.

— Още не. Може би ръчна граната.

— Ръчна граната? — запита Стик.

— Даа — провлачи медицинското лице. — Хей оттам. Експлозията го е блъснала от терасата. Виждате ли петната от кръвта?

— Бяха две — обади се Ланг.

— Две какво? — запита докторът.

— Експлозии. Аз седях хей там. Първата беше малко приглушена, сякаш нещо изскочи изпод водата. Втората вече гръмна като Хирошима.

— И те събуди — каза Дъч.

Докторът обаче още не искаше да се съгласи. Той поклати глава.

— Нека да изчакаме докато отида там и хвърля един поглед. Схемата от петната върху стената и състоянието на тялото посочват, че експлозията е била само една.

— Аз чух два гърмежа — упорстваше Ланг.

— Какъв интервал от време ги делеше? — запитах аз.

— Ами не много голям. Беше като… бум, бум! Ето така.

Една ужасяваща мисъл проблясна през главата ми, но предпочетох да я запазя за себе си за момента. И без това цялата сцена беше повече от ужасна.