Уилям Дийл - Хулигани

— Чудя се дали не се е разписвал във ведомостта на Талиани — разсъдих на глас аз.

— Не е деформиран в това отношение. И няма как да стане — заяви Дъч. — Стоуни не се нуждае от власт или пари. А и вече е прекалено възрастен, за да се забърква в подобни игри. Титан можеше да стане щатски сенатор, дори губернатор. Господ знае, че той има тази власт. Но той е подобен на онзи човек, който не умее да плува и гледа дъното винаги да е под краката му.

— Тогава може би той е разпоредил да убият Талиани — предположих аз.

— Не е в неговия стил. Да му извие врата, може би. Но тази екзекуция във висок стил няма да донесе добро на Дюнтаун. А и не виждам никаква възможност да разчистим кашата веднага, не е ли тъй?

Признах, че вероятността да се справим за минимално време беше равна нула. Казах му също така, че по мое мнение тайната на гангстерската война едва ли можеше да се опази за дълго в град като този.

— Ден-два, може би, но не повече — добавих аз.

— Когато Чери Макджий и Грейвз Носа се бяха счепкали, пресата не посмя да гъкне — каза той. — Това, което повечето хора знаят, е че отрепките пречукани в това меле, са били крадци и разбойници, част от жертвите които влизат в ежедневните криминални сводки.

— Не можеш ли да им пробуташ малко информация? — запитах аз. — Понякога съдействието на пресата може да ти е полза.

Той се приведе над масата към мен и каза:

— Ти не разбираш, момчето ми. Те вече го знаят. Техен проблем оттук нататък е вече как да го поднесат по възможно най-сдържан начин. Така се правят нещата по тия краища от памтивека.

— Доколкото си спомням, да си шериф в тоя щат е голяма работа — казах аз.

— Не при хора като Стоуни. Щото думата голям за него не означава нищо. Доколкото знам, той е издигнал двама губернатори, половин дузина сенатори, а графството му е помогнало на Кенеди да вземе властта през 1960 година.

— Много хора са му длъжници — изрекох аз.

— Даа.

— Като нищо може да вкара Рейнс в Капитолия.

— Никакъв проблем да го изстреля дотам.

— И значи при тая ситуация, ако градът се разсмърди, това може да погребе репутацията му, нали така?

— Да, мисля, че можеш да се изразиш и по този начин. Но Рейнс не е някакво мекотело. Той може да се измъкне здрав и невредим от всякакъв скандал, стига само да не е замесен директно в него.

Приведох се над масата към него и изрекох с много спокоен глас:

— И двамата знаем отлично, че те не могат да си държат главата заровена в пясъка. Цялата история ще избухне до седмото небе.

— Стоуни беше пределно ясен — каза Дъч. — Колкото по-рано се справим с тая гнусотия, толкова по-добре.

— За Рейнс ли?

— За всички.

— Обичаш ли Титан? — запитах го брутално аз.

— Той е реликва — отвърна Дъч. — А аз обичам реликвите.

Дъч вече го избиваше на сън, но във въздуха витаеше един въпрос, който той упорито бе избягвал през целия разговор. Това не ми харесваше. Реших да се върна на него, но не толкова кротко.

— Как мислиш, дали няма някаква вероятност Хари Рейнс да се крие зад цялата история? — запитах аз. Подходът подейства. Шерифът Дъч придоби вид на човек, халосан само преди секунда по главата с нещо тежко.

— Само се опитвам да обхвана всички възможни потенциални извършители — произнесох невинно аз.

— За какво му е на Хари да си създава такива проблеми? Казах ти вече, че за него това е по-лошо и от кошмар.

— Може би счита, че може да го държи под похлупак както при случая с Чери Макджий. Да се отърве от тия негодници и да представи цялата история като разчистване на вътрешни сметки.

— Сега вече съвсем я забатачи, синко — въздъхна шерифът. — В тая работа Хари Рейнс има да губи повече от всички останали заедно.

— А може би точно това се опитва да внуши на останалите.

— Не говориш сериозно, нали?

— Можеш да погледнеш на случая по два различни начина. Той ще загуби всичко, ако работата се разкрие, но пък ще спечели всичко, ако успее да се отърве от Триадата.

— Знаеш ли, ако те познавах по-добре, щях да си помисля, че точно това е начинът, по-който ти се иска да се развият нещата.

— Просто си задавах въпроси на глас. Както вече ти казах, опитвам се да обхвана всички възможности.

— Тоя път обаче я изкара в тъч — изсумтя той и ми се озъби над чашата си. Огледа стаята и разклати леда си още веднъж.

Сега беше моментът да форсирам ситуацията. Дъч Моорхед знаеше повече, отколкото искаше да ми каже. Сигурен бях в това.