Уилям Дийл - Хулигани

— Ти беше Джейк, нали така? — запита той.

— Да.

Той протегна ръката си.

— Казвам се Честър Луис. Викат ми Каубоя.

— Добре.

— Трябва ти тоя задник Нанс, нали?

— Да, трябва ми, Каубой.

— Тогава го имаш.

— Благодаря ти — казах аз, разтърсвайки ръката му.

— Твой е по право — изрече той, завъртя се на пети и тръгна право към вратата. На излизане се размина с един нов човек, който се появи на прага.

Познах го кой е без да питам.

Новодошлият беше игнориран от останалите, които говореха прекалено оживено за записите от къщата на Талиани, за да го забележат. Той тръгна право към мен.

Притежаваше този тип красота, който някои жени наричаха първична. Индиански черти, високи скули, дълго и тясно лице, упорита челюст, кафяви очи, блестяща черна коса която се къдреше над челото и ушите му. Шест фута високи и строен, той беше с моя ръст и десет паунда по-лек. Летният му костюм му от фин памучен плат изглеждаше така, сякаш го беше смачкал на топка и го бе пъхнал под възглавницата си през нощта; вратовръзката му беше с постоянен възел и висеше на два инча под разкопчаната му яка. Краищата на яката му стърчаха накъдрени към тавана, а за обувките му изпитвах сериозни подозрения, дали изобщо някога са били лъскани. Явно не държеше особено на дрехите.

Изглеждаше преуморен, и то не само вследствие на безсънна нощ. Кръговете под очите му не бяха от предишния ден и ямичките им се превръщаха в бръчки. Гласът му беше дълбок и продран, глас, породен от твърде много пиянски вечери или прекалено много цигари или прекалено много безсънни нощи или и от трите заедно. Беше нахлупил стара разръфана кафява филцова шапка, а от ъгълчето на устата му висеше цигара.

Двайсет и девет годишен, а изглеждаше на четиридесет. Само един поглед беше достатъчен, за да разбере човек, че жените бяха луди по него.

Още не бил разглезен, а?

— Аз съм Парвър — представи се той. — Всички ми казват Стик.

Дръпнахме се настрани от бандата назад към автомата за кафе.

— Да не си любител на билярда? — запитах го аз, за да издърпам почвата изпод краката му.

— Не съвсем, защо?

— Прякорът.

— Съкратено от Редстик е. 8 8 Редстик /Redstick/ — прозвище за индианец /Червената Тояга/ Всеки си мисли, че съм някакъв шибан индианец — изрече с отвращение той. — Работата е там, че съм евреин и съм от Бостън.

— Казвам се Джейк Килмър — произнесох. — Това е всичко, което съм.

Стиснахме си ръцете.

— За оная работа с Талиани ли е цялата дандания? запита той. Изрече го с небрежен тон, сякаш убийството в Дюнтаун беше нещо съвсем делнично и обикновено.

Кимнах.

— Изглежда ми дело на двама души — казах аз. — Премахнали са две кучета пазачи, двама души въоръжена охрана, и са убили и тримата.

— Тримата ли? — запита Стик. — Когато ми се обади, Каубоя ми каза, че Талиани и Стинето опънали петалата.

— След като са премахнали Талиани и Стинето, са хвърлили бомба, за да приключат работата. В това време жената на Талиани влизала в стаята. Почина в болницата.

— Много лошо — произнесе той. — Макар че ми е трудно да излъжа, че ония двамата задници ми бяха много мили. — И с това съболезнованията приключиха. — Откъде съдиш, че са били двама души?

— Къщата се е подслушвала. Дъч има цялата сцена на запис, или поне най-важната част. Всичко е свършило само за тридесет секунди.

— Направо си роден без късмет. Още не си стъпал в града, и вече ти измъкват най-лакомите залъци от устата.

— Такъв е животът.

— Бомби и пистолети — изрече той развеселено. — Звучи съвсем като касапницата в графство Линкълн.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Момчетата поизмориха ли те? — запита той.

— Откъде позна?

— И с мен разиграха същото театро когато се появих за пръв път тук. Нещо като въведение в нещата. Но те си мислят, че Дъч ме е наел, така че не бяха толкова подозрителни както в твоя случай. Ти си Феди, човече. А това означава, че с теб човек може да си има единствено само главоболия и неприятности. Не падай духом; и теб ще те приемат помежду си.

— Значи щом стане въпрос за тях, ти си просто едно от момчетата, така ли?

— Правилно си го схванал.

— Каква ти е задачата? — запитах аз.

— Доскоро Дъч само ме размотаваше насам-натам, колкото само да се намирам на работа. Тоя ден ме лепва за едно момче, друг ден за друго. Обаче миналата седмица, откакто Мацола разпозна пасмината на Талиани, вече дишам във врата на Костело и оня дребен плъх, Коен.