Уилям Дийл - Хулигани

— Току-що го проумя — казах аз и преди още да ми отговори, продължих. — Мисля, че ти действително си вярвал, че като отстраниш Талиани, ще можеш да разкараш Триадата, старият лаф „до залез слънце да сте си обрали крушите от града“, но това е бил един много рискован ход. И тогава си научил, че и аз пристигам в града и цялата история може да изскочи наяве, и в отчаянието си пришпорваш Стик. Знаеше, че пресата тук ще излиже всеки задник, който й наредиш. Би могъл да припишеш убийствата на прословутата вътрешна саморазправа, или дори още по-умно, можеше да го припишеш на Грейвз. Той не би дал и пет пари, след като не може да се докаже. Та той дори не отричаше авторството си при убийството на Чери Макджий, макар в действителност Талиани да беше организирал всичко. Стик пък допълни картината с отвличането на пратката кокаин на Грейвз. Това вече осигуряваше и финалния мотив, ако някой проявеше интерес.

Доу ме гледаше с изражение променящо се от удивление в недоверие.

— Но това е абсолютна лудост — възкликна тя. — Така ли е, мистър Стоуни?

Титан само изсумтя на думите ми.

— Да ти кажа право, това е било доста наивно от твоя страна — продължих аз. — Макар и да е разбираемо. Ти си мислеше, че все още действаш по правилата си: наложи ли ти се да се отървеш от някого, направи го по най-бързия начин, също както тогава, когато натопи Тони Лукатис, защото той беше потенциална заплаха за Рейнс. Или когато предложи на Стик да го използва за отвличането на пратката и после да го ликвидира. Хората на Грейвз и Тони бяха убити с едно и също оръжие — това на Стик. О, по дяволите, когато си управлявал града в продължение на четиридесет години, човек много лесно се вижда в ролята на Господ.

Все още сконфузена, Доу ме погледна.

— На чия страна си, Джейк? — запита ме тя.

— На ничия. Аз съм просто едно обикновено ченге, което се мъчи да си върши работата. И то наистина не ми влиза в работата, макар че и аз допринесох за тоя хаос.

— Как?

— Като се мъчех да убедя себе си, че Нанс е бил убиецът, защото така ми се искаше. Известно време дори се опитвах да накача обвинението на Рейнс, защото те желаех.

— Ти си направил това? — възкликна тя, отстъпвайки назад.

— Да — отвърнах аз. — Ние всички обичаме да си играем на Господ. Бедният Стик сигурно и той е минал по този път. Ти също, мистър Стоуни.

— Дотук всичко го изкара по релси, войниче — произнесе Титан. — Има само едно слабо място в разсъжденията ти.

— И кое е то? — заинтересувах се аз.

— Това изобщо не беше моя идея — изрече той, замълча малко, за да придаде по-голям ефект, и след малко устните му се изкривиха в усмивка. — Това беше идея на Парвър още от самото начало.

— Но защо? — настоях аз. — Какво поиска в замяна?

— Абсолютно нищо — произнесе Титан. — А и освен това, ако конструкцията ти е вярна, как така не спря след ликвидирането на Талиани?

Нямах отговор на този въпрос, и все още нямам. Повдигнах рамене.

— Не знам. Макар и да няма смисъл ровенето. Нищо от това не може да бъде доказано.

Шефа най-накрая проговори и той.

— Тогава защо да го повдигаме? — запита грубо той.

— Да — потвърди Доу, приближавайки се още по-близо до баща си, — защо да вдигаме шум?

Усетих, че вече не съм героят.

— Защото сега той раздава картите, ето защо — каза Титан. — Сега ти диктуваш нещата, нали, войниче?

— Така ли било? — запита гневно Доу. — Значи ти още от самото начало си имал някакви сметки?

— Да, войниче — изрече Титан. — Какво искаш за всичко това?

Замислих се за момент върху думите му, като гледах Доу, застанала до любимия си Шеф, както винаги. Загледах се в Титан с неговата булдожка челюст щръкнала предизвикателно към мен, останал непобедим до края. Тяхната взаимна връзка беше кристално ясна. Аз бях натрапникът, какъвто винаги съм бил. Не мисля, дали някога им беше хрумвало, че накрая те не само бяха загубили скъпоценния си град, но и бяха станали причина за смъртта на Хари Рейнс. Но те никога нямаше да се почувстват отговорни за действията си; това сигурно беше една от привилегиите, придружаващи властта.

— Същото, което и Стик — казах накрая. — Нищо.

Обърнах се и излязох.

На отдалечаване от Уиндсонг изпитах чувство на облекчение, не толкова от това, че напусках къщата, колкото защото бях изпитвал страх от завръщането си в нея, изпълнена с всичките й духове, а сега вече страхът си беше отишъл. Ако и да беше имало духове в Уиндсонг, те пазеха живи спомени изпълнени със смях и младост от време, сладко като незабравения вкус на горещи сандвичи и печени кестени, и мириса на лагерни огньове на брега на морето. Ако не бях научил нищо от завръщането си в онази къща, то поне се бях научил да ценя онези момента от живота ми, а не да ги ровя в отчаяние. И ако онова отлетяло време преди двадесет години се окажеше, че е било единственото ми зелено лято, то поне си беше мое. Никой не беше в състояние да ми го отнеме.