— Разбирам го — казах аз, — макар и да не е избрал най-подходящия начин.
— Беше ли замесен с тия хора?
Поклатих глава.
— Не мисля — отвърнах аз, но не се задълбочих повече. Все още не знаех с кого в действителност е бил свързан.
— Предполагам, че всичко е било заради мен — изрече тя и заплака. — Аз съм причината за всичко това.
— Не, това не е вярно — възразих аз. — Ти също си била просто една пешка в играта, също като повечето от нас.
— Между нас всичко беше свършило още преди да се задълбочи — продължи Доу, пречиствайки паметта на Лукатис. — А той не можеше да го възприеме. Непрекъснато ми звънеше, изпращаше ми картички, оставяше малки подаръци за мен. И тогава един ден го срещнах и той ми каза, че нещата щели да се променят. Казваше му своя голям удар. Нямах и представа какво се кани да направи… — Тя не довърши изречението. Срещаше големи трудности с довършването на изреченията.
И тогава й разказах за Сам Дънлийви. Раменете й се тресяха докато разгръщах историята. Сълзи замъглиха очите й. Шокът от истината изкриви лицето й, подобно на безмилостната ръка на времето. Прегърнах я и я притиснах плътно към себе си, и я оставих да си изплаче всичката мъка.
И в този момент долових бумтенето на тежки двигатели отвън. Последваха ги силни крясъци на радост и смях; в съседната стая влязоха множество хора. Няколко минути по-късно смехът в прерасна в неясна кавга, макар и да не можех да разбера за какво точно става въпрос. После вратата се отвори.
Светлините на крайбрежния комплекс Тъндър Поинт блещукаха като звездици в залива на половин миля разстояние. Стик се сви долу в кокпита на яхтата, с придърпана ниско над очите шапка, така че вятърът да не я издуха. Откъм югоизток духаше силен вятър и платната бяха издути, и плющяха над него в мрака. Беше ги изпънал максимално и лодката газеше дълбоко във водата. Вълните се сгромолясваха покрай хълбока му.
Последните десет минути не бе отделял погледа си от яхтата на Костело докато тя навлизаше в прохода към комплекса. А сега вече приближаваше пристана.
Той нагласи румпела, заключи го, пресегна се под седалката и измъкна един непромокаем сак. Първо измъкна револвера си 357 калибър и провери барабана. Беше зареден със специални патрони с контролиран при избухване заряд. После 180, неговата малка любимка. Провери заглушителя и пъхна барабана със сто и осемдесет патрона в магазина, като мислено пресметна с каква огнева мощ разполагаше. Включи лазерния прицел и проследи как играе малката червена точица върху опънатите платна. После дойде редът и на М-16, старата дружка, с пълен пълнител тридесет патрона. Измъкна четиридесет милиметрова граната от чантата и я нагласи в гранатомета под дулото. Накрая взе и торбата с амуниции, която съдържаше два барабана за ръчната картечница 180, шест пълнителя за М-16, шест гранати и пет барабана за бърза смяна за магнума.
Не беше лошо. Седем гранати и 786 патрона.
Мислено пресметна врага: Костело, Брониката, Чевос, и още двама стрелци върху яхтата. Нанс, Правано Сладура, и най-малко още четири отрепки, които навярно се намираха в къщата на брега, и двамата пазачи с рязани пушки на пристана.
Тринадесет. Около шестдесет куршума на човек плюс гранатите. Фасулска работа. Беше се изправял и пред далеч по-безнадеждни ситуации.
Нагласи нощния прицел на М-16 и провери палубата на яхтата. Ето ги: Костело, Чевос, Брониката, Морено, всички едри клечки без Нанс и Правано, който трябваше да е някъде вътре, и Коен, който вероятно си беше у дома в леглото.
Чудесно. Не можеше и да се желае по-добър синхрон. Просто едно голямо и щастливо семейство.
Добре че Коен го нямаше сред тях. Коен принадлежеше на Джейк. А останалите бяха негови. Той започна да трие лицето си с черна смазка за обувки.
При следващото прозвъняване Дъч вдигна слушалката. Беше Луис Каубоя. Обаждаше се от полицейския хеликоптер.
— Забелязахме ги, Дъч. Лодката на Костело току-що акостира на частния пристан на гърба на комплекса в Тъндър Поинт.
— Сигурен ли си, че това е той?
— Освен ако яхтата му няма двойник. Ама никъде не съм виждал друга като нея.
— Колко далеч си от тях?
— Може би на половин миля.
— Можеш ли да се спуснеш достатъчно ниско, за да провериш за това шибано светлокафяво Елдорадо на паркинга без обрулят ташаците ти?
— Ще трябва да включим прожектора.
— Добре, но внимавай. Веднага потегляме натам. Писна ми да си търкам гащите по стола.
— До скоро — каза Луис.
Читать дальше