Уилям Дийл - Хулигани

В момента разговаряше с един средновисок, жилав мъжага, който с облеклото си заемаше точно противоположния полюс: кожено яке с атрибутите на Ангелите на Ада и дънки. Лицето му сякаш беше изработено от скулптор с форма за печене на вафли.

— Паметта на Флауърс съхранява всичко, което се изпречи пред погледа му — лица всякакви, вещи, обстановки от всякакъв род — каза Дъч. — Наречи го както искаш — фотографска памет, феноменална. Но въпреки това не успя да разпознае Талиани, но за сметка на това пък позна двама негови авери извън града. Доста от големите босове извън щата обичат да прекарват времето си с Талиани на хиподрума, макар и никой от тях да няма външност на филмова звезда. Талиани беше от доста потайните хора, но обичаше да пръска пари. И то големи пари. И тук Чарли Едноухия си казал, я чакай да видим ние тая работа, и щракнал няколко снимчици един ден на хиподрума. Стик изпраща фотографиите в окръг Кълъмбия на Мацола и му казва, че Търнър, така го познавахме тогава, има много дебели приятели и пръска пари с шепи, сякаш е собственик на Банк ъв Ингланд. Сиско хвърля един поглед и бум, изведнъж се оказва, че си имаме Талиани, а не някакъв си Търнър. Това става миналата седмица.

— Тъкмо навреме — произнесох аз.

— Не е лъжа — изрече печално Дъч.

— Кой е тоя до него, с който разговаря? — полюбопитствах.

— Искаш да кажеш кой е това конте с черната вратовръзка и фрака ли? — изхили се Дъч. — Това е Китаеца Сапата. Английският му само се казва така, и счита, че Миранда е някаква бананова република в Централна Америка, но е в състояние да бележи прашинка в някой тексаски торнадо и да не я изпусне от очи. И между другото, има удар като Демпси.

— Откъде го изрови?

— Полицейското управление в Лос Анджелиз. Историята, която разказват, е че са го наели при тях, за да го измъкнат от патрула, макар че никой от тях не иска да го признае. Когато го намерих, работеше под прикритие маскиран като фен на Ангелите на Ада.

— И как успя да го привлечеш тук?

— Казах му, че може да си донесе велосипеда и да се носи както си иска.

— О!

През това време в стаята бяха дошли още трима души — горе-долу половината от бандата на Моорхед — една наистина много странна компания, чието обрекло варираше от туидовия костюм на Флауърс до черното кожено яке и маратонки с метални бомбета на Сапата. Те стояха изправени или седяха, пушеха, пиеха кафе, говореха празни приказки и ме поглъщаха с очи. Това беше първото ми впечатление от тая желязна сбирщина с която трябваше да се опозная и да се сближа, колкото може по-добре и по-бързо.

Моорхед се извъртя така, че застана с гръб към залата и започна спокойно да ми представя и останалата част от компанията.

— Точно зад Сапата е седнал Ник Салваторе, един наистина много здрав бабаит. Старецът му бил soldato на някакъв дребен мафиоз в южен Фили, и гръмнал докато се мъчел да монтира бомба към колата на някакъв политик. Вероятно ще чуеш цялата история, ако се навърташ достатъчно често около него, но цялата работа в крайна сметка е, че той страстно ненавижда Outfit. Нарича работата ни жабарство. Познава улицата по-добре и от Сапата. Мисля, че можеш да наречеш Салваторе нашият местен експерт по Ла Коза Ностра. Не познава много хора, но пък за сметка на това знае какво мислят.

Салваторе беше облечен по възможно най-крещящия начин: фланелка с къси ръкави и надпис GREATFUL DEAD върху череп с кръстосани кости, пурпурно яке с цип и дънки. Златна обица надзърташе изпод дългата му черна коса. Беше трудно да се прецени дали си пуска брада или беше загубил нейде бръсначката си.

— Обицата му е венчалната халка на майка му — прошепна Дъч в ухото ми. — Много е чувствителен на тази тема. В кобура под мишницата си носи пушка с рязана цев и усилен с олово приклад.

По мое мнение Сапата и Салваторе печелеха по равно наградата за хора с най-лош вкус за обличане, макар че Дъч даваше предпочитане на Салваторе.

— Сапата просто не знае какво прави — каза Дъч, — докато Салваторе изобщо не дава пет пари. Ако му завържеш очите и го попиташ какво е облечен, няма да може дори да отгатне.

Дъч продължи да ми нахвърля в едри щрихи бандата си.

— А онзи срещу него е Луис Каубоя. — Мъжът, за който ставаше дума, беше висок колкото Дъч, тридесет фунта по-елегантен, с черна превръзка върху лявото си око. Носеше бели дънки и тъмно яке с цип дръпнат до средата; гърдите му почти не бяха окосмени. Омазаната му безцветноруса коса беше захлупена от черна бейзболна шапка със златен делфин върху нея. По тялото на момъка нямаше и грам тлъстина.