Джефри Дийвър - Танцьорът

— Ти не разбираш — заекна Райм.

— Ама ти не ми отговаряш на въпроса. Какво? — безмилостно повтори въпроса си тя. — Какво му е различното?

— Това, че ти можеш да ходиш, да вдигаш телефона…

— Мога да ходя ли? Че аз се намирам на петнадесет километра! А съм отворила вратата, а ми е завряла кръвта за секунда. Дори ще закипи. Малко преди тялото ми да се пръсне на съставните си части, естествено.

„За първи път откакто го познаваше“, помисли си Сакс, „той нямаше какво да каже.“ Беше срещнал сродната си душа.

Пърси продължи:

— Съжалявам, инспекторе, ама не виждам никаква разлика помежду ни. Ние сме деца на науката на двадесети век. Мамицата му, ако аз имах криле, щях да си летя където си поискам. Но нямам и никога няма да имам. Остава ми да правя това, което и на вас… да разчитам на нещо.

— Хубаво де — ухили се дяволито той.

„Хайде, Райм“, мислеше си Сакс. „Постави я на мястото й!“ Така й се искаше на Сакс той да спечели, да прати тази жена на Лонг Айлънд и веднъж завинаги да се свърши с нея.

Криминалистът обаче каза:

— Но ако аз сгафя, умират хора.

— О! А какво ли се случва, ако ми откаже уредът за топене на леда по корпуса? Ами ако не ми работи регулаторът за отклонения? А я си представи, че докато настройвам приборите за кацане, в стъклото на пилотската ми кабина се удари гълъб? Каква става? Гуш-вам-бу-кет-чето. Че и това няма да сваря да направя, щото ще се пръсна или ще изгоря. Я си помисли, пожар, повреда в хидравликата, механик, дето е забравил да постави изолиращ кабел при повреда в мрежата… А ако аварийната система откаже? В твоя случай поне някои имат шанс да се възстановят от куршумите на убийците. Но ако моят аероплан се шибне в земята с триста мили в час, няма да остане и помен от него, камо ли от мене.

Райм вече беше напълно трезвен. Очите му се мятаха из всички ъгълчета на стаята, сякаш търсеха да изровят някое сигурно доказателство, което да обори доводите на Пърси.

— И така — безстрастно каза Пърси, — както разбирам, Амелия ви е донесла някакви следи от къщата. Предлагам да се заемете с тях и да спрете този педераст и то веднъж завинаги. Аз лично смятам да поемам към Мамаронек, да си довърша работата по ремонта на самолета, за да мога довечера да летя. Питам ви право в очите: Ще ме пуснете ли да отида до летището, както се бяхме разбрали? Или ще ми се налага да се обаждам на адвоката си?

Той все още беше безмълвен. Измина един дълъг момент.

Сакс подскочи от мястото си, когато чу плътния баритон на Райм да казва:

— Том! Том! Ела тука.

Помощникът подозрително надникна през вратата.

— Тук малко поразхвърлях. Ето виж, обърнал съм си чашата. И косата ми е разрошена. Нали нямаш нищо против да пооправиш ? Моля те?

— Да не се ебаваш нещо с нас, Линкълн? — попита оня, все още с голяма доза съмнение в гласа.

— И Мел Куупър. Ще можеш ли да се обадиш на Мел Куупър, Лон? Той сигурно ме е взел насериозно. Шегувах се. Такива са те, проклетите учени. Нямат грам чувство за хумор. Кажи му, че спешно ни трябва тук.

Амелия Сакс искаше да избяга. Да се втурне през вратата, да се тръшне в колата си и да подкара нейде из Ню Джърси или окръг Насау със сто и двадесет мили в час. Не можеше повече да понася да стои в една стая с тази жена.

— Добре, Пърси — каза Райм, — вземи инспектор Бел, а ние ще ти осигурим достатъчно от хората на Б о да се навъртат покрай тебе. Те ще те закарат до твоето летище. Направи, каквото трябва да се направи.

— Благодаря ти, Линкълн. — Тя му кимна и пусна една усмивка.

Усмивката беше достатъчно широка, за да накара Амелия Сакс да се зачуди дали част от речта на Пърси Клей не беше предназначена и за „нейно добро“. Просто за да е ясно кой е безусловният победител в току-що приключилия спор. Сакс знаеше, че в някои спортове тя просто беше обречена да губи. Виж, що се отнася до нейните слабости — шампион по стрелба, най-готиното ченге в целия Ню Йорк, шофьор-камикадзе и доста добър криминалист — Сакс просто отдаваше цялото си сърце на тях. Баща й беше забелязал тези й наклонности; той винаги си беше падал малко романтик. Веднъж, след края на една от нейните неуспешни връзки преди няколко години, той й беше казал:

— Трябва да измислят бронежилетки за душата, Ейми. Наистина трябва да го направят.

„Сбогом, Райм“, помисли си тя. „Сбогом.“ И какъв беше неговият отговор на това мълчаливо сбогуване? Хвърли й един бърз поглед и грубо изръмжа:

— Давай да ги видим тези твои следи, Сакс. По-живо, времето лети.