Джефри Дийвър - Танцьорът

— Трябва…

— Трябва да се чупиме! Всичко свърши. Край. Точка.

Ниско по тревата и на топло вкъщи. Ще хващаме гората. Ти ще дойдеш ли с нас, Амелия? Предлагам ти да го направиш.

Накрая той погледна към Пърси.

— Вие какво правите тука? Трябваше да бъдете на Лонг Айлънд.

— Искам да поговорим.

Отначало той нищо не каза, после:

— Тогава поне ми дайте едно питие.

Пърси погледна към Сакс и пристъпи напред към лавицата. Наля и за себе си. „Сакс я гледаше с изпепеляващ поглед, но нищо не казваше“, забеляза тя.

— Ей това се казва мацка от класа! — възкликна Райм. — Аз убивам партньора й, а тя все още е съгласна да раздели с мен пиенето си. Ти не би го направила, Сакс.

— О, Райм, я стига! Понякога ставаш истинско лайно — злобно изплю Сакс. — Къде е Мел?

— Изпратих го вкъщи. Няма какво повече да правим… Опаковаме си я и я изпращаме на Лонг Айлънд, където ще е в пълна безопасност.

— Какво? — попита Сакс.

— Ще направим това, което трябваше да направим още отначало. Сипи още малко.

Пърси отвъртя капачката. Сакс се намеси:

— Стига му толкова.

— Хич не я слушай — ядоса се отново Райм. — Яд я е на мен. Понеже не правя това, което тя иска, затова сега е бясна.

„О, благодаря ти, Райм. Дай да си извадим всичките кирливи ризи, а? Голям купон ще си спретнем.“ Тя обърна красивите си, студени очи към него. Той дори не я видя; гледаше към Пърси Клей, която каза:

— Сключихме сделка. А сега, какво, двама агенти искат да ме отведат на Лонг Айлънд? Мислех, че мога да ти вярвам.

— Ако ми повярваш, ще умреш.

— Рискът си съществуваше — каза тя. — Ти още в началото ни каза, че има вероятност той да се промъкне в охраняваната къща.

— Така е, но после дори знаех как ще го направи.

— Какво… си знаел?

Сакс се намръщи и реши да мълчи. Райм продължи:

— Разбрах, че той се кани да удари охраняваната къща. Разбрах, че ще бъде облечен в униформа на пожарникар. Даже, мамка му, разбрах, че ще взриви задната врата, за да влезе. По онази система това е пет-двадесет или пет-двадесет и едно, с детонатор Инстадет. Прав ли съм?

— Аз…

— Прав ли съм?

— Да, пет-двадесет и едно.

— Видя ли? Всичко знаех. И то пет минути преди той да влезе при вас. Цялата работа беше, че просто не мога ей така, като всички, мамка му, да вдигна слушалката и да ви се обадя! Не мога… да вдигна… шибаната, скапана, тъпа, загубена слушалка и да ви се обадя, за да ви кажа какво ще стане. И затова умря твоят приятел. Заради мене.

Изведнъж Сакс изпита огромно съжаление към него, понеже усети колко тежко му е било. Беше разкъсвана от съзнанието на неговата болка, макар да нямаше и най-малка представа какво може да направи, за да я облекчи поне малко.

По брадичката му отново се беше стекла слюнка. Том пристъпи с една кърпичка, но Райм го отпрати, като ядно кимна с красивата си скулеста челюст. После кимна към компютъра.

— И заради него аз си бях вирнал носа. Ще си мисля, че съм нормален! Набирам се с модерната си количка като в спортна кола, прещраквам светлинки, сменям компактдискове… Идиотщина! — Той затвори очи и облегна глава назад към възглавницата си.

В този момент в стаята се разнесе силен остър смях, който изненада всички.

Пърси Клей си наля още малко скоч в чашата. После малко и на Райм.

— Че всичко е голяма идиотщина, така си е. Но това е и единственото, което чувам от вас.

Райм отвори очи и я зяпна. Пърси отново се изсмя.

— Стига — неуверено се опита да я предупреди той.

— О, я моля ви се — измърмори тя, без да му обърне внимание. — Стига, какво?

Сакс видя как очите на Пърси се присвиха:

— И какво искате да кажете? — започна тя. — Че някой е мъртъв, заради… повреда в техниката?

Сакс усети, че Райм съвсем не беше очаквал да чуе това от нея. Беше го изпреварила. След секунда той се съгласи:

— Да, точно това се опитвам да кажа. Ако имах способността да вдигна телефона…

Тя го сряза:

— И, какво? Това ви дава правото да избухвате като бога на войната? Че и да не си изпълнявате обещанията? — Тя гаврътна на екс питието си и ядно издиша поетия въздух. — Боже, Господи… Ти имаш ли някаква представа аз през какво съм минала, за да стоя пред тебе, а?

За нейно удивление, пред Сакс стоеше един напълно спокоен вече Райм. Понечи да се обади, но Пърси го сряза.

— Я си представи, да речем това: — Провлаченият й говор се беше върнал. — Значи, летя си аз в една алуминиева тръба с четиристотин възла, демек към седемстотин километра в час, на около десетина километра над земята. Отвън е шейсет градуса под нулата, а ветровете са стотици мили в час. Дори не ти говоря за светкавици, ураганни ветрове или заледявания. Боже Господи, та аз съм жива единствено благодарение на машините. — Тя отново се изсмя. — И какво му е по-различното на това от „твоя проблем“?