Джефри Дийвър - Каменната маймуна

— А, госпожице Сакс. Ето ви и вас.

— Добър ден, докторе.

— Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм. — Да?

— Трябва да обсъдим нещо.

— Звучи, сякаш новините са лоши — отбеляза тя с разтуптяно сърце.

— Защо не седнем в онзи ъгъл? — предложи лекарят с глас на погребален агент.

— И тук е добре — каза твърдо тя. — Казвайте.

Един порив на вятъра я изкара от размислите и тя отново погледна към пристанището, дългия пирс, до който трябваше да хвърли котва „фуджоуският дракон“.

„… сякаш новините са лоши.

Казвайте.“

Сакс включи радиостанцията си на честотата на Бреговата охрана не само за да разбере какво става на „Дракона“, а и за да не мисли за разговора в онази ослепително ярка чакалня.

— Колко има до брега? — обърна се Призрака към двамата моряци на мостика.

— Миля, може би по-малко. — Хилавият мъж на румпела му хвърли бърз поглед. — Ще завием точно преди плитчините и ще навлезем в залива.

Призрака погледна напред.

Забеляза бледосива ивица земя при поредното повдигане на кораба над вълните.

— Дръжте курса. Сега се връщам.

Той се подготви да се сблъска със стихията и излезе от кабината. Дъждът и вятърът зашибаха лицето му. Той слезе на долната палуба. Стигна до металната врата за трюма. Влезе и огледа емигрантите. Те обърнаха към него лица, по които се четеше страх. Жалки мъже, раздърпани жени, кирливи деца — дори няколко безполезни момичета. Защо са взели тях тези глупави родители?

Капитанът прекъсна разговора си с Чан.

— Какво става? — попита. — Катерът вижда ли се вече? Призрака не отговори. Оглеждаше се за своя баншоу.

От него обаче нямаше и следа. Разгневен, той се извъртя.

— Почакай — извика капитанът. Призрака затръшна вратата зад гърба си.

— Баншоу! — изкрещя.

Не последва отговор. Призрака не си направи труда да вика втори път. Дръпна резето на вратата към трюма, така че да не може да се отвори отвътре. Забърза към командната кабина. Докато се качваше към мостика, извади от джоба си очукана черна пластмасова кутия с големината на дистанционното за отваряне на гаража на луксозната му къща в Сямен.

Натисна две копчета. Радиосигналът достигна брезентовата торба, която бе оставил под ватерлинията в трюма. Така задействаше електрическата запалка, скрита в двата килограма експлозив.

Взривът бе по-силен, отколкото бе очаквал, и предизвика край борда фонтан, по-висок и от най-големите вълни.

Призрака отхвърча от стълбите върху главната палуба. Остана замаян, легнал на една страна.

Твърде много, даде си сметка той. Експлозивът беше твърде много. Корабът започна да се накланя. Бе предвиждал да потъне за половин час. Но щеше да стане за минути. Той погледна към горната палуба, където в една каюта бяха скрити оръжията и парите му, след това отново се озърна за помощника си. Никакъв знак от него. Нямаше време да го търси.

Призрака се изправи и се добра до най-близката спасителна лодка. Започна да я отвързва.

„Драконът“ потрепери и се наклони още повече.

Тътенът беше оглушителен. Сякаш дузина ковашки чукове се стоварваха едновременно върху една наковалня.

Почти всички емигранти бяха повалени на студения, мокър под. Сам Чан скочи на крака и вдигна по-малкия си син, който беше паднал в една мръсна локва. След това помогна на стария си баща и на съпругата си.

— Какво става? — изкрещя към капитана, който си пробиваше път през уплашената тълпа към изхода. — В скала ли се ударихме?

— Тук няма скали — отвърна Сен. — Дълбочината е трийсет метра. Или Призрака е взривил кораба, или Бреговата охрана ни обстрелва. Не знам.

— Какво има? — възкликна мъжът, застанал до Чан. Той бе главата на семейството, настанило се в трюма до близките на учителя. Казваше се Ву Цичен и се беше привързал бързо към Сам Чан. Жена му лежеше неподвижно на близката койка. Имаше треска, през цялото пътуване бе некомуникативна и дори сега сякаш не обръщаше внимание на взрива и последвалата суматоха.

— Какво става? — настоя Ву.

— Потъваме! — изкрещя капитанът. Неколцина мъже се бяха вкопчили във вратата. Той също опита да я отвори. Не можаха да я помръднат. — Заключил ни е!

Някои от емигрантите започнаха да вият и да се клатят напред-назад; децата стояха застинали от ужас, по лицата им се стичаха сълзи. Сам Чан и още неколцина се присъединиха към капитана и започнаха да дърпат вратата. Дебелите метални резета обаче не помръдваха и с милиметър.

Чан забеляза едно куфарче на пода. То бавно се наклони и падна на една страна с плискане. Чан си даде сметка, че „Драконът“ се накланя силно. През пукнатините в обшивката проникваше студена морска вода. Локвата, в която бе паднал синът му, вече беше половин метър.