Джефри Дийвър - Милост

— Вие ли се обадихте? Имало ранена жена, така ли?

Оуен кимна.

— Къде е тя?

— В кухнята — отвърна той. — Но няма нужда да бързате.

— Защо?

— Нямате спешна работа. Тя вече е за моргата.

— Коя е тази? Само не Мери Хадън. Господи, само да не е дъщеря й!

— Не, не е тя.

— Не е ли Мери?

— Вижте я, за Бога! Не е Мери.

Никой обаче не искаше да я погледне. Предпочитаха да гледат стенния календар, счупената чаша, листчетата, закачени на кремавия хладилник с магнити във формата на плодове. Навсякъде другаде само не към ужасното същество, завързано с телефонна жица за стола от кленово дърво. Главният санитар влезе внимателно в стаята, избягвайки огромната кървава локва на пода. Наведе се и огледа сложните възли. Главата на жената беше отметната назад, на гърлото й зееше дълбока рана, блузата й бе разкъсана. Разкривените букви, издълбани в кожата й, се открояваха ярко върху бледосинкавите й гърди.

— Шибана бъркотия! — измърмори един по-млад полицай.

— Хей, я без такива приказки тук — смъмри го цивилен детектив. — Проверете къщата, всички стаи.

— Мисля, че Джо и Мери са в църквата. Благотворителната разпродажба е утре, а той е председател на търга. Чух, че щял да работи до късно. О, надявам се дъщеря им да е с тях. Човече, дано да е с тях.

— Добре, обади им се или изпрати кола. Действайте.

Един полицай влезе и погледна трупа:

— Господи, това е Мати! Мати Селуин. Тя е икономка на Хадънови. Познавам брат й.

Друг нервно отбеляза:

— О, ужас. Какво е това в скута й, това малко бяло нещо?… Боже мили, някакъв череп! На язовец?

— Защо тази нощ? — недоволстваше един полицай. — Бурята ще ни връхлети всеки момент. Мористаун вече е връхлетян от торнадо. Двама са загинали. Чувате ли? Човече…

Оуен стоеше на вратата. Отново погледна касапницата и поклати глава.

— Вие ли се обадихте? — попита детективът и прокара пръсти през прошарената си коса.

Оуен кимна и избърса потта от лицето си. След като се беше обадил на 911, той бе погледнал отражението си на стъклото на прозореца и бе забелязал кал по бузите и челото си. Беше се измил преди идването на полицаите. Въпреки това, след като изтри чело сега с кърпичката си, тя се изцапа. Обясни на детектива за бягството на Хрубек, за велосипеда и как го е проследил дотук.

— Да, предупредени сме за този беглец — потвърди полицаят. — Но мислехме, че е тръгнал на изток.

— Казах им, че не е — възкликна Оуен. — Казах им, че е тръгнал на запад. Никой не ме послуша. Никой не взе нещата насериозно още от самото начало. И вижте какво стана сега…

— Чухме също така, че е безопасен — измърмори мрачно детективът, без да сваля поглед от трупа; сетне се обърна пак към Оуен: — Вие какво общо имате с това?

Той им разказа, че отишъл да види какво прави щатската полиция за залавянето на беглеца, който явно имал зъб на жена му. Докато говореше, си даде сметка, че историята му е малко съмнителна и не се изненада, нито се обиди, когато полицаят попита:

— Може ли да видя документа ви за самоличност?

Оуен му подаде шофьорската си книжка и адвокатската си карта.

— Нали нямате нищо против, ако се обадя за потвърждение?

— Не.

Детективът вдигна телефона и се обади в управлението. След малко кимна и затвори. Приближи се до Оуен и му върна документите.

— Въоръжен ли сте?

— Да.

— Надявам се, имате разрешително, господин Ачисън.

— Да, имам. И четиригодишен боен опит.

Той каза последното, защото детективът беше приблизително на неговата възраст и спокойствието, с което приемаше тази кървава сцена, показваше само едно — участие в много ожесточени престрелки. Детективът присви очи; явно не бе склонен да показва войнишка солидарност.

Един полицай се показа на вратата и втренчен с ужас в мъртвата жена, съобщи на детектива:

— Намерихме нещо, Боб. Следи от мотоциклет. Изглеждат пресни.

Детективът се обърна към Оуен:

— Ваш ли е?

— Не.

Полицаят продължи:

— Намерихме каската на земята. Изглежда…

Полицаят, който бе идентифицирал жертвата, се провикна от хола:

— Каската ли? На Мати е. Тя караше хонда. Струва ми се, че е жълта.

— Накъде водят следите? — поинтересува се детективът.

— Минават зад гаража по една пътека, след това по Сто и шесто. Завиват на юг.

— Сто и шесто шосе ли? — попита Оуен. — Това е пътят за Бойлстън.

— Да. С мотоциклета ще стигне там за четирийсет-петдесет минути.