Димитър Димов - Осъдени души

Фани мислеше за всичко това едно неделно утро след литургията, която отец Ередиа бе отслужил в черквата на Пеня Ронда. Тя се бе върнала от градчето преди него и почиваше на един стол зад палатката си, гледайки безплодната степ. След малко пристигна si монахът. Той слезе от една обикновена селска каруца и тръгна бавно из степта. Той правеше тази самотна разходка винаги след литургия, сякаш там — всред нажежения пясък и пожълтелите тръни — довършваше разговора си с бога. На връщане той забеляза Фани и свърна от пътя си към нея. Стори й се, че във високата му фигура, в бавните му крачки, в поставените му отзад ръце, които стискаха молитвеника, имаше нещо още по-самотно, по-замислено и по-трагично, отколкото в предишните дни. Той поздрави с мълчаливо кимване на глава и седна на стола, който Фани му изнесе от палатката. Финото му, гладко избръснато лице бе уморено и хлътнало. Тя съзна изведнъж, че монахът е разстроен от новините, които сигурно бе научил в града, че търсеше несъзнателно да разсее с нещо мисллта си. Може би той се намираше в ония редки минути на своя аскетичен живот, когато присъствието на Фани, на една светска жена, му ставаше приятно, минути, в които усещаше смътно нуждата от онова, което той фанатично и жестоко бе отхвърлил от себе си. Сега Ередиа изглеждаше слаб и уязвим. След като поговориха за безразлични неща, Фани го попита дали не би желал чаша уиски.

Не — каза той. — Аз не обичам уиски.

Той каза „не обичам уиски“, което в тоя момент означаваше, че би се съгласил да пие нещо друго. Фани поръча на Робинзон да донесе коняк. Ередиа изпи четири чаши — невъздържаност, която Фани виждаше за първи път у него. След това запали цигара и тъмните му очи се устремиха мрачно в нея. Тя бе в тънка бяла престилка с къси ръкави. Няколко минути, докато пушеше цигарата, погледът му се взираше в голите и ръце, в еластичната и трепкаща заобленост на гърдите й, които издуваха престилката. После изведнъж той отклони очите си от нея и се загледа в степта. Между веждите му се появи горчива, замислена бръчка. Не съзнаваше ли колко недопустима бе тази физическа съблазън за него, колко дълбока бе пропастта, която, го отделяше от света на тленните неща, от удоволствията, от Фани? Дали правилата на ордена му позволяваха изобщо да седи със светска жена пред бутилка коняк? Но под влиянието на физическото и нравствено напрежение, което преживяваше напоследък, той бе се отдал на тази слабост, на тази мигновенна жажда на девственото си тяло към жената, която го обичаше. Ала колко горчиво трябваше да бъде за него дори това невинно удоволствие — да я гледа при съзнанието, че то противоречеше на регулите на ордена, никога нямаше да я притежава, че друг вкусваше от удоволствието да я вижда така всеки ден! И може би като съзнаваше това, сърцето му по закона на всяко сърце се свиваше от ревност. Да, в тоя момент — Фани бе сигурна в това, — в тоя момент той я желаеше ревнуваше, една мигновена, чисто физическа любов. чисто физическа ревност, един порив на плътта му който той бе допуснал у себе си против оброка си, против волята и разума си. Фани почувствува дълбока отмъстителна радост.

— Къде е Мюрие? — попита той.

— Отиде в града… или у маркиза. Не зная точно.

— Защо и вие не отивате с него?

— Мюрие става досаден в общество. Предпочита! да ми прави компания с чашата.

Ередиа се усмихна снизходително, сякаш искаше да каже: „Зная, че палатките ви са една до друга и от кога сте били любовници. Може би в часове на скука продължавате и сега. Но забавлявайте се, както искате. Това си е ваша работа.“ „Не те ли интересува?“, злобно попита тя с погледа си. „Не, никак“ — отговори той по същия начин с очи.

Изразът на лицето му стана пак спокоен и насмешлив, както в колежа „Ареналес“, както в деня на нейното пристигане тук, когато разкриваше с мълчаливия си поглед хитростите на преследването й. Той се бе заобиколил отново с неуязвимата броня на своето презрение към плътта и всички земни радости.

— Мюрие е симпатичен човек — произнесе той безразлично, сякаш само за да поддържа разговора. — Вие ли го накарахте да дойде тук?

— Да, аз.

— Постъпил е глупаво.

— Като мене?

— По-неразумно. Вие поне сте жена, а той мъж.

— Не всички могат да бъдат тъй безсърдечни като вас.

— Това е, предполагам, едно от многобройните определения за мене.

— Има и други, които предпочитам да замълча.

— Зная ги от черната легенда — произнесе той весело. — Понякога ви ги признавам и аз!… Но не съм толкова безсърдечен, колкото ви се струва.