Димитър Димов - Осъдени души

Запасите от храна и сапун, с които разполагаше болницата намаляваха бързо. Нямаше вече никакви изгледи да се получава редовна държавна субсидия от института по опитна медицина и потдръжката, която даваше ордена. Бъркотията бе всеобща. Не можеха да се привеждат никакви суми. За да не гладуват болните Фани почна да дава от наличните суми, с които разполагаше. Най-лошото бе че самите продукти се изчерпаха постепенно от областта, дон Бартоломео, който се интересуваше само от военната страна на въпросите реквизираше всичко за армията си, а безсъвестни търговци продаваха месото и зехтина на баснословни цени. За чиновниците и бедното население почнаха мрачни месеци на глад. Персоналът на болницата прояви първите признаци на деморализиране. Двама от шофьорите, от благочестив предлог, че отиват да се бият за господ и краля, напуснаха лагера и избягаха при червените в Билбао. За да стегне дисциплината, отец Ередиа, събра низшия персонал и призова върху изменниците божия гняв и вечните мъки на ада. Смъртността между болните се повиши до такава степен, щото понякога не успяваха да заравят мъртвите и зловонието на труповете отравяше въздуха. Наличието на младите иезуити помагаше за милосърдните грижи, както и за телата им приживе. Гонзало бе натоварен да опява мъртвите само в делнични дни и да води най-точни списъци кой кога е умрял и кога трябва да се отслужи панихида. Тия всекидневни опела и панахиди отнемаха на Гонзало твърде много ценно време, което би могъл да посвети с по-голяма полза на живите. Той се бе особено възгордял от отговорната функция, която му възложиха — да бъде посредник между живота и вечността. Когато отиваше на опело, кроткият израз на смиреност и нищожество върху лицето му изчезваше винаги въпреки старанието да го запази. Той минаваше през лагера с възвишено мълчание, с бавните тържествени стъпки на кардинал и подрънкваше кадилницата си по същия суетен начин, по който някой сержант от цивилната гвардия в Севиля подрънква сабята си, когато отива на бой с бикове. Тия погребални церемонии се извършваха в една долчинка на степта близо до лагера в късните часове на деня, когато слънцето залязваше. Обикновено нареждаха мъртъвците в дълга редица, над която се виеха гъсти рояци от златистосини и зелени мухи, а след опелото ги хвърляха без ковчези в общата яма. Докато слънцето потъваше в червената мъгла над запад и степта се заливаше от кървавата светлина, брат Гонзало пееше латински молитви и размахваше кадилницата си, гледайки живите заплашително. Това бяха единствените часове, в които той поради екстаза си не се страхуваше от въшките и заразата.

Всички усилия да се ограничи епидемията с помощта на служебни лекари и на административните власти отиваха напусто. В Пеня Ронда имаше околийски лекар. Казваше се дон Еладио Родригес. Той беше дребен, мършав човечец с козя брадичка и многобройна челяд, която се чудеше как да изхрани. Той идваше много често в лагера не толкова да се осведоми за изхода на епидемията, колкото да убеди за лишен път отец Ередиа, че никога не е бил републиканец, както навярно биха твърдели неприятелите му. Всъщност той нямаше никакви неприятели. Той беше само нещастен беден човек, каквито са повечето хора с висше образование в Испания. Единствената му и кошмарна грижа се състоеше в това — да не бъде уволнен от новия общински съвет, тъй като в къщи чакаха за хляб дванадесет гърла. Колкото за самата епидемия, той не се вълнуваше никак от нея и я считаше почти като самия

Гонзало

явление, подобно на лятната диария на кърмачетата. Той заяви дълбокомислено пред Фани и Мюрие, като че сам бе открил този факт, че всяка епидемия след избухването си достигала до една кулминационна точка, след което от само себе си почвала да отслабва. Така че според дон Еладио човек просто трябваше да се уповава на този закон и да чака отслабването й. В действителност поради бъркотията в администрацията всички трябваше да се примирят именно с тази печална необходимост.

Но епидемията все още не бе достигнала кулминационната точка на дон Еладио и продължаваше да се засилва. За това допринасяха мобилизирането на наборите, движението на войските, бедността, гладът, невежеството и пълната невъзможност да се приложат санитарни мерки. С голям труд и настойчивост старите кармелитки успяваха да очистят от въшки поне оздравелите, които излизаха от лагера. Поради непрекъсната употреба дезинфекционната машина се повреди. Това беше истинска катастрофа. Не можеше да се поправи, защото железарите и механиците в града бяха мобилизирани или забягнали в Билбао. Тогава Ередиа даде заповед да се изваряват дрехите в казани за готвене. Но това бе недостатъчно дори за дрехите на персонала. Фани и Мюрие почнаха да откриват все по-често въшки върху престилките си. Долорес, една от кармелитките и двамата испански шофьори, които бяха останали, се заразиха от болестта. Понеже нямаше кой да ги замества, работата на здравите се удвои. Долорес оздравя, но кармелитката, тъй ценна със своето фаталистично себеотрицание, и двамата шофьори умряха. Резултатите от ваксината, след като се приложеше върху тях законът за вариационната статистика, се оказаха напълно отрицателни. Мюрие се хилеше злобно и разправяше на отец Оливарес, че за да не се зарази от петнист тиф, ще разчита изключително върху божията помощ.