Димитър Димов - Осъдени души

Когато го развиха, ръцете и краката му приличаха на изгорели главни, главата представляваше някаква ужасна лоена топка без образ на човек. На тая топка, — Фани видя с ужас това, — тая топка беше глава на все още жив човек, защото сред адската мъка и запазено съзнание продължаваше да стене. Внезапна слабост подкоси краката на Фани. Зави и се свят. Усети как загубва свят от това що виждаш. Усети как рухва на земята. Сътресението от удара при падането като че я свести за миг и тогава усети, как едната и ръка попада в нещо пихтиесто и лепкаво, в кръвта на един убит войник. Когато дойде на себе си, до нея стоеше Мюрие.

— Е… — прошепна той. — Насити ли се на Испания?

Изнемощяла от ужас, Фани остана да лежи в палатката си, а Ередиа и Мюрие отидоха да оперират и превързват ранените. Всички анархисти бяха избити. Изгорелият умря призори, но и Наварският взвод даде жертви, които не оправдаха подвига му. Тя почна да разсъждава. Очите и още бяха изпълнени с ужаса на хекатомбата, която видя преди малко. Мъчеше се да открие някакъв смисъл в станалото, нещо, което би могло поне да донесе след революцията да донесе подобрение на тая нещастна и вечно размирна страна. Всички изводи, до които стигаше, бяха абсурдни. Роялистите и фалангистите искаха да съборят републиката. Защо? Кой можеше да отстрани нещастието от Испания? Кралят, аристократите, фалангистите, иезуитите? Но всъщност те искаха да върнат мракобесието и фанатизмът. Те щяха да предизвикат нова още по-страшна революция! … Колко забъркано, колко неразбираемо бе всичко! Ала тя продължаваше да мисли, да разсъждава упорито, защото всичко, което бе преживяла през тази нощ, бе неописуемо и страшно, защото само диваците и животните приемаха ужаса и страданието, без да мислят, без да се питат откъде иде. И докато изток руменееше, докато зората на кървавия ден изгряваше и от Пеня Ронда долиташе ехото на гърмежите на започващата гражданска война — навярно и там се биеха, — Фани разбра най-после причината за всичко, разбра истината, която бе съвсем проста и която нито ученият археолог на Мериме, нито Дюма, нито Гутие, нито Мокле, нито всички дипломати и други зяпльовци и блудкави певци на романтика, и писатели с добър стил, които обикаляха Испания като панаир, не виждаха или виждаха, но криеха съзнателно. А тая истина беше, че в основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо. Че в Испания ситите бяха по-сити, а гладните по-гладни от другаде и че най-сетне в революциите гладните налитаха толкова по-яростно, колкото бяха по-гладни, а ситите ги подтискаха толкова по-жестоко, колкото по-ясно виждаха, че щяха да загубят богатствата си под напора на народа им. Да, това бе истината! … А всичко останало, което Фани видя тази нощ, върху което умираха романтиците, запльовците и писателите и което наричаха загадката на испанския характер — начинът по който загинаха анархистите, наварците и поручик Розабланка през тази нощ, се дължеше на отчаяната решителност от двете страни, на горещата кръв и слънцето, но не бе първопричината на изстъпленията. Първопричината бе гладът, защото ситите не обичаха да развалят спокойствието си освен, когато са заплашени или искат да си върнат привилегиите. Но къде бе мястото на Ередиа в това започващо клане? Не стоеше ли на страната на ситите със своята луда мечта за католическа империя, с фанатизма и подмолните действия на ордена си? Не съзнаваше ли заблудата си? Или бе лицемер? Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта и, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа, нещо хвърляше сянка върху личността му. Не бе ли един мрачен призрак на миналото, който щеше да изгори в пламъците на гражданската война? И тя почувствува изведнъж, че във всичко, което стана тази нощ, имаше някакъв смисъл, че животът се развиваше по неумолими закони, че от разрухата и смъртта на старото, болката и страданието се раждаше един нов свят.

На другия ден тя се събуди късно, защото призори бе взела едно от сънотворните хапчета на брат Гонзало. Главата й тежеше, клепачите й бяха подпухнали! Влезе Кармен и донесе закуската. Фани изпи кафето без да се докосне до сухарите, след това накара девойката да вдигне платнището пред входа. Пред очите й блесна пак неизменно синьото испанско небе с огнено слънце, което грееше безмилостно.