Димитър Димов - Осъдени души

Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща. Той се възхищаваше от нея само защото в личността й гореше британският бяс, авантюризмът и пламенната смелост на една леди Стенхоуп. Като изслуша впечатленията й от Андалузия и Сиера Невада, той съзна, че само дяволът можеше да я изтръгне сега от Испания. Тя говореше бързо, отривисто. Образите на въображението и извираха буйно и се сливаха с бледорусата, твърда като диамант красота на лицето й. Но Лесли запази обикновеното си флегматично спокойствие. Приликата между човека и природата в Испания не го трогна ни най-малко. Вместо това той заяви хладно:

— Моят съвет е да не скиташ повече из Испания.

— Защо? — попита тя разочаровано. Неспособността му да се трогне от каквото и да било я дразнеше винаги. Такъв го познаваше и от детинство.

— Защото всеки ден може да избухне гражданска война. Отзарана убиха Есихо.

— Какъв е Есихо?

— Републикански генерал.

— Не ме интересува Есихо! — извика тя буйно. — Аз отивам в Пеня Ронда.

— Мисля, че ти отрязаха квитанциите.

— Да, но аз ще открия собствена болница!… Кой може да ми забрани това?

Лесли я погледна все тъй безстрастно, но сега вече запазваше с мъка спокойствието си. Не, това бе положително дивотия!… Ала заедно с това никога досега Фани не му се бе струвала тъй възхитителна. Лицето й пламтеше от решителност.

— Аз вдигам ръце от тебе! — произнесе той.

— Преди това ще ми помогнеш да получа разрешение от правителството.

— По какъв начин.

— Значи, да потърся други приятели?

— Върши каквото искаш.

— Ще се обърна към дон Алехандро.

— Полицията го арестува отдавна.

— Тогава ще потърся комунисти!

Те не са разположени към светските дами. Фани гневно изпи чашата си с уиски и запали цигара. — Какво ще излезе от всичко това? — попита Лесли. — Испанска повест за любов и смърт ли?

— Не зная!… Може би!… — произнесе тя умно —

О.

Закъсняла романтика!

— Наричай го, както искаш.

Тя изпусна дима от цигарата си с презрително свити устни, след това го погледна мрачно.

— Зная, че ти дотягам… Повече няма да те безпокоя.

— Това ултиматум ли е?

— Да, Лесли!

— Какво искаш точно?

— Ще говоря първо с Мюрие.

— Защо ти е Мюрие?

— Смятам да му възложа уреждането на болницата.

Безцветното лице на Лесли се усмихна доволно.

— Мюрие!… — произнесе той насмешливо. — Трудно ще го намериш. Мюрие и Клара се запиляха из Португалия.

Фани трепна от неприятна изненада. Тя си спомни, че флиртът им бе почнал пред очите й!… Клара, тази авантюрьска, й бе отнела Мюрие тъкмо когато Фани имаше най-голяма нужда от него.

— Знаеш ли адреса им? — попита тя бързо.

— Откъде мога да го зная?…

Фани погледна съсредоточено пред себе си. Тънките й устни почнаха да се мърдат едва забележимо, краищата на веждите й се повдигаха нервно. И най-после тя се усмихна, при все че това бе усмивка на малко несигурно тържество.

— Искаш ли да излезем? — попита Лесли.

— Не — каза тя.

Той изпи още една чаша уиски и стана да си върви. Намери за по-разумно да не я убеждава повече.

Веднага след излизането Фани изпрати Робинзон да научи имената на най-добрите хотели в Есторил, Порто и Лисабон.

Робинзон бе уморен до смърт от дългия преход с колата между Гранада и Мадрид, но изпълни поръчката добросъвестно. Когато се връщаше към единадесет часа в „Паласио де Ривас“, за първи път в живота си той почувствува известно недоволство от службата си при мисис Фани. Тази служба започваше да му дотяга. Наистина, тя бе свързана с дълги промеждутъци от охолно бездействие, което му даваше възможност да се просвещава по социалистическите въпроси, но затова пък, когато господарката го впрягаше в работа, своеволията и прекаляваха. След зряло обмисляне обаче Робинзон съзна, че трудно можеше да се откаже от службата и от високата заплата, която получаваше. Така той се изправи пред мъдрата истина, че ако един английски социалист иска да запази високият стандарт на живота си, трябва да служи на консерваторите. Впрочем това бе крайната точка, до която стигнаха анализите му, и той не видя никакъв нравствен трагизъм в нея. Буйността, с която испанските работници вдигаха революции, умираха по барикадите или гладуваха упорито през стачките, вместо да се споразумеят с господарите си, той намираше за крайно глупава.