Димитър Димов - Осъдени души

Една вечер в Алхесирас температурата й се покачи внезапно на четиридесет градуса. Дойде лекар — дреОон млад човек с монокъл и ръкавици. Претенцията му да говори френски щеше да умори Фани.

— Папатациева треска! … — каза той, след като погледна внимателно очите и, без да се интересува от другите симптоми.

— Опасна ли е?

— Ще мине след три дни.

На четвъртия ден температурата действително спадна и Фани оздравя. Тя му предложи следуемия се хонорар, но лекарят отказа да го приеме.

— Аз дадох обет на Богородицата да лекувам една година без пари — обясни той просто.

Същия ден Фани отпътува за едно планинско село в Сиера Невада.

Селището се наричаше Маитена и бе на около двадесет километра от Гранада, но Фани не намери нищо привлекателно в него. Реши да отиде в един хотел, разположен още по-навътре в планината. Според сведения на туристическото бюро в него имаше сто стаи, пълен комфорт, а също и водачи, и мулета, ако сеньората пожелае да се изкачи на Муласен или Пикачо де Ведета, най-високите върхове на Пениберската верига.

Автомобилът запълзя по асфалтираното шосе към чимтсла. Омаяна от пейзажа, Фани каза на Робинзон да кара по-бавно. Гледката ставаше все по-безплодна, и по-дива и величествена. Под вечно синьото небе, под ослепителния блясък на слънцето пред очите й се разкриваше панорама, сякаш останала от първите дни на битието. Като че някаква гигантска ръка бе насякла с яростни удари мъртвите долини с пресъхнали реки и голите масиви, по които нямаше никаква друга растителност освен редки сивозелени кактуси с чудновата форма и оскъдни остатъци от дребни храсти и изгоряла вече от слънцето трева. По слюдените шисти играеха подвижни сивосинкави отражения, които наподобяваха блясък на диаманти, пръснати между други зеленикави или с цинобърен оттенък скали. Никакво пеене на птици, никаква свежа зеленина и шуртене на поток не оживяваше тази огромна пустинна падина, това вечно мълчание. Само задавеното бумтене на автомобилите, които се спущаха от хотела към Маитена и Гранада, нарушаваха глухата тишина. Сухият и нажежен въздух трептеше от тропически зной, някаква огнена и пронизваща мъка, която накара Фани отново да мисли за Ередиа.

Защо не я приемаше той да му помага в Пеня Ронда? Толкова ли бе покварена, непоносима? Нямаше ли у нея достатъчно сила да се държи прилично, да не оскърбява с никаква постъпка, с никакъв намек за чувствата си монашеството му? Той трябва да бе виждал тези места, защото семейството му живееше в Гранада. Колко много приличаше той на този пейзаж, така суров, така ослепително красив и безплоден! Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания! Ах, как всичко около нея се свързваше с образа му, който виждаше ден и нощ, който я привличаше като жесток и сладък магнит! …

Една неочаквана гледка я изтръгна от мислите й. Автомобилът настигна някаква жена, която вървеше пеш и държеше юздите на магаре, впрегнато в малка каручка. Животното вървеше бавно и теглеше с мъка товара си нагоре по стръмното шосе. Жената крачеше до него, не по-малко уморена от адската горещина, и от време на време дърпаше юздите му, за да го подкани към по-жив ход. Фани щеше да я помисли за испанска селянка, ако лицето и облеклото и не изглеждаха твърде странни за тия места. Непознатата бе удивително мършава и суха, с побеляла вече коса. Носеше светла блуза и старомодна тясна и дълга пола със смешни гарнитури по шевовете. Босите й крака бяха обути в дървени сандали, прикрепени с ремъци за ходилото и глезена. Главата й бе покрита с широкопола сламена шапка, която щеше да бъде твърде естествена за климата, ако не бе остатък от отдавна миналата мода на шапките с изкуствени цветя. Под нея Фани видя лицето й — сбръчкано и добило от слънцето почти шоколаден цвят. Но две бистри сини очи оживяваха това странно лице.

Робинзон извърна глава към Фани и я погледна въпросително, сякаш искаше да каже: „Видяхте ли? … Обзалагам се, че това е англичанка“… Фани му направи знак да спре. Количката и мулето, водено от жената, се изравниха с автомобила.

— Are you Englich? 8 8 Англичанка ли сте? — попита Фани.

— Yes! … Yes! 9 9 Да! … Да! … … — Непознатата подпря с два камъка

колелата на количката си и радостно дойде при тях, — Аз съм мис Смитърс!…

— Драго ми е! … — каза Фани. — В хотела ли живеете?

— Зимата прекарвам в Маитена, а през лятото живея в една пещера.

Тя посочи с ръка близките скали върху склона на планината, по който се виеше шосето.