Димитър Димов - Осъдени души

Фани неволно си представи необятната тишина, която в тоя момент трябваше да царува около пещерата на мис Смитърс. Представи си самата мис Смитърс, заобиколена с козата, глинената паница с мляко, библията, представи си спокойствието на духа и, отърсен от всякакви страсти, и псалмите, които сигурно пееше ь четеше. Да, това беше един начин на живеене, побъркан без съмнение, ала все пак по-разумен от живота на хиляди оглупели от богатството си възрастни жени, които в пет часа се събираха около масата на чай да клюкарствуват, играеха на рулетка или вдетинено танцуваха на дансингите с платени млади мъже. Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво странно щастие в тази лудост! Когато Фани остарее, ще дойде в Сиера Невада, тук, по тия места, в същата пещера, за да се слее с природата, за да вкуси от покоя на щастието, което прозираше в бистротата на лудите сини очи на мис Смитърс.

Внезапно Фани потрепера. Господи, нима тя завиждаше на мис Смитърс!… Може би тази жена също като Фани бе обикаляла някога света, бе прахосала чувствата си във флиртове по модни летовища, бе изхабила нравствената воля на личността си в прищевки и нищожни удоволствия, за да стигне най-после, уморена от всичко, до пещерата, до глинената паница с козе мляко и пеене на псалми. Не изпитваше ли вече и Фани същата умора като нея? Не би ли желала в тоя момент да сподели покоя на лудостта й, да живее в пещерата, да пее псалми?

Ах, уморена ли бе? Но от що? Може би от това, че не вършеше нищо, че не бе дала никому нищо. Тя нямаше никаква възвишена цел в живота си, не познаваше ни страданието, ни подвига, с които тия цели се постигаха. Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередия, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!… Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод от дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести едно празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение, ето защо монахът отказваше да я пусне в Пеня Ронда! О ако Фани…

Идеята блесна ослепително в съзнанието й. Отначало тя бе обща, неясна, задушена от възбудата на някаква радост, после мисълта я определи във всички подробности, после се превърна в твърдо решение. Когато съзна най-сетне, че трябваше да се прибере в стаята си, келнерът с огненочервения смокинг събираше последните чаши от масите на терасата. Хотелът бе заспал. Над Сиера Невада грееше пълна луна, която заливаше огромните простори от безводни долини и гигантски скали с тайнствена светлина, а вечните снегове на Муласен и Пикачо де Велета изпускаха зеленикаво фосфорно сияние.

На другия ден сутринта Фани отпътува за Мадрид.

Пристигна с влака вечерта, уморена физически, но с бодър дух и ясна мисъл, с оная свежест на чувствата, с която я изпълваше твърдото й решение. Спа добре за пръв път от толкова седмици. На другия ден потърси Лесли, но последният бе заминал за Аранхуес. Остави бележка да й се обади веднага по телефона. След това купи списания и медицински книги от френската книжарница. Като се връщаше с такси към „Паласио де Ривас“ на улица „Алкала“ стана някакво убийство. Един пълен офицер с очила се улови за корема и рухна на тротоара. От устата му потече кръв.

Лесли се върна от Аранхуес следобед и веднага дойде при Фани в добро настроение, със смесено чувство на гордост и тревожна възбуда. Последният доклад който бе направил на шефа си за дейността на монархистите и фалангата, се потвърждаваше напълно и по-нататъшното развитие на събитията. Това бе приятно. Тревогата идеше от обстоятелството, че зад приготовленията на фалангата и зад убийствата на офицери — тези убийства бяха най-сигурният признак за превратите в Испания — се очертаваха все по-ясни — счупеният кръст и ликторски брадви.

Фани му поднесе уиски. Зелените й котешки очи святкаха лъстиво. Лесли предусети, че тя щеше да го натовари да върши нови глупости, но, дявол да я вземе, тази жена притежаваше неотразим чар!…