Димитър Димов - Осъдени души

„Свърши се“ — помисли Луис с внезапното усещане, че се бе провалил напълно. Мистификацията му пред Фани рухваше. Сега тя бе стигнала най-после до истината. Занапред Луис щеше да бъде за нея един пропаднал аристократ, едно нищожество, една кукла като маркиза на Tope Бермеха, който поне бе запазил достойнството да не стигне до криминалната тиня на живота. Да знаят, че си преследван от полицията търтовец на наркотични вещества, бе унизително, но да виждат, че си стигнал до това падение от висотата на аристократично семейство, бе непоносимо. И за първи път в живота си Луис почувствува срам, който го разстрои и докара дребни капчици пот върху челото му, срам от това, че бе Ередиа и контрабандист на морфин, благородник и мръсен търгаш с човешките пороци. Сега той погледна Фани със същата унизеност, със същата безпомощност, с която тя го гледаше, когато вчера седеше на масата пияна в бара. Сега тя виждаше падението му със същата яснота, с която той бе видял нейното. Сега тя го разбираше напълно по силата на онова, което се бе случило вече между тях, но силата на обстоятелството, че тя бе проникнала вече is драмата на живота му с остротата на ума си, с предусещането на интуицията си. Но сега и тя постъпи също така великодушно като него. Мигновената насмешливост, която светна в очите и, изчезна веднага зад съчувствието; към унизения, съчувствие, което се изрази в добродушната, изпълнена с весел упрек усмивка на лицето й, сякъш искаше да каже: „Ти ме лъжеш, но сега си изобличен!… Е добре, всичко това е много забавно.“ И за да докаже това по-добре, тя свали ръката си под масата и стисна приятелски китката на Луис, което значеше: „Ти си мил, приятен лъжец!… Не се безпокой! Покани това весело старче да седне при нас!“

И Луис го покани.

Сега Фани му се струваше още по-хубава и вълнуваща отпреди. Той я погледна с дълбоко вътрешно облекчение. Не, тя не го презираше, тя бе умно и мило същество, което го разбра веднага. Но в дъното на погледа й, във внезапната бледност, която бе покрила лицето й, той долови у нея смущение и забърканост от откритието, което бе направила. Това смущение и тази мигновена вцепененост на личността й приличаха поразително на уплахата, която тя бе изпитала при първата си среща с него.

Но Луис нема време да помисли върху това, защото маркизът заля масата с пороя на думите си. Комплиментите, които продължаваше да прави на Фани, се надпреварваха с радостни възклицания от пристигането на Луис. Коментариите на роднините за това пристигане се смесваха със собствените преценки на маркиза. Съветите му към Луис да направи посещение у едно или друго аристократично семейство се преплитаха с упреците, че не бе сторил това досега. И така, дори за дървото на масата стана ясно, че Луис е един от седемте синове на славното семейство Ередиа, който след дълго странствуване по чужбина се бе прибрал в Испания. Всичко това Фани прие с вида на човек, комуто тия неща бяха известни.

След като изяде два големи рака и изпи десетина чаши силен коняк, андалузкият идалго стана още по-жизнерадостен и бъбрив.

— Луизито — попита той неочаквано, озарен от щастливата идея, когато забеляза, че Фани и Луис си говорят на „ти“, — откога познаваш тази сеньора?

— Отдавна — излъга Луис.

— Но тогава… — И гълтайки единадесетата чаша, идалго съзна, че отива малко далеч. — Тогава… — Гласът му пресекна от вълшебния вкус на коняка и това го спаси от рискованото доброжелателство, ала засмените му очи довършиха мисълта: „Тогава защо не се ожените? — искаше да каже идалго. — Вие с нея един за друг!“

Ние се познаваме отдавна — мило потвърди Фани. — Но не знаем нищо един за друг.

Така ли? … Маркизът на Tope Бермеха съзнаваше, че стогодишният коняк бе замъглил малко разсъдъка му, но възхитен от идеята си, реши да каже каквото трябва. Като продължаваше да пие коняк и да унищожава стръвно раците, той разправи всичко, каквото таеше поотделно за двамата. Най-напред той описа заслугите на сеньора Хорн за аристократите през време на обсадата на Мадрид. „Най-благородната“ от всички сеньори разнасяла лично масло, шоколад и витамини, получавани в английското посолство за благородниците, скрити по изби и тавани, за да не бъдат зачислени в републиканската армия. По онова време в Мадрид върлувал глад и челюстите на обсадените гинели от скорбут… В града имало за ядене само леща и нищо друго освен леща, която дори самите червени наричали „ханчетата на Негрин“. Само това било достатъчно да издигне сеньората като светица в обществото ( santa rnujer) пред очите на всички благородни семейства в Испания независимо от другите й подвизи.