Димитър Димов - Осъдени души

— Богати приятели.

— Откровеност, която буди уважение.

— И която липсва у тебе, благороднико от Тарагона!…

— От Гранада — поправи Луис сериозно.

— Или от Кордона, все едно.

— Не е все едно. Нима не правиш известна разлика между мъжете.

— Сега, да!… Но знаеш ли, че ми харесва гротескният начин, по който се забавляваме!

— Тогава да обядваме заедно в „Палас“.

— При едно условие: да не ме заблуждаваш повече.

— В какво?

— В това, че не си Ерегия.

Луис трепна, но се окопити бързо:

— Добре. Нека бъда Ередиа.

— Много важно за мене е да зная истината — каза тя нервно и веждите й се свиха болезнено.

Изненадата на Луис премина в леко безпокойство.

— Аз съм фалшив Ередиа — заяви той дрезгаво и поправи гласа си, когато се изкашля.

— Лъжеш. Приличаш много на истинските…

— Познаваш ли ги?

— Да.

Използувам именно тази прилика.

— Не би рискувал да правиш това в Мадрид.

— Рискът води към успех.

— Какъв успех?

— В предприятието.

— Ти си пропаднал морално, но това не ти пречи да бъдеш Ередиа.

— Решила си на всяка цена да бъда благородник — каза той презрително. — Какъв снобизъм!…

— Не е снобизъм. Спомняш ли си как те посрещнах?

— О! … Едва ли ще го забравя.

— Държах се тъй, защото не допусках, не исках да бъдеш Ередиа!…

— Изглежда, че това семейство се е опитало да ти извади очите — произнесе той гневно. — За последен път ти казвам, че не съм Ередиа.

— О! … Не ставай зъл! — помоли тя тихо. И после каза бързо: — Да погледаме Веласкес! … Виж каква серия от идиоти… Тази грозота ме успокоява повече от чувствените богородици на Мурильо.

Станаха от канапето и обиколиха залата. Луис погледна часовника си. До затварянето на музея оставаха двадесет минути.

— Искаш ли да видим Греко? — предложи той.

Кой беше Греко? — попита тя тъпо и клепките й замигаха дяволито.

— Един грък, побъркан от испанците.

— Ах… спомням си! Астигматичният художник на задгробните души ли? Оня, който рисуваше дълги тънки светии с глави като топлийки?

Не ти липсват изрази за тълкуване на Греко. Но защо се преструваш на американка?

Не се преструвам — каза тя и клепките й пак задигаха бързо. — Може би съм по-глупава и от американка.

— Искаш да ме увериш в това? — Глупаво е да се сърдиш на грубостта ми.

— Напротив. Спестяваме баналности.

— Тогава свали маската си.

— Свалих я — каза тя! — Остава да направиш това и ти!…

В бара на „Палас“ двамата станаха център на клюкарско внимание от страна на публиката, която по това време изпълваше заведението. Повечето бяха свикнали да ги виждат поотделно и сега се учудваха на познанството им. Както Луис, така и Фани възбуждаха известна неприязън поради своята саможивост. Оскърбени от равнодушието на Луис, жените твърдяха, че Фани го е привлякла с парите си. Напротив, забогателите спекуланти с волфрамова руда намираха, че той е прелъстил англичанката с мухлясалото си достойнство на благородник. Като минаваха през навалицата, Луис поздрави разсеяно няколко познати и един братовчед на майка си. Последният бе прахосал отдавна едно имение в Андалузия. Сега живееше от подаянията на роднините си, не работеше нищо и даже понякога нямаше какво да яде, но считаше за унизително да пие аперитива си на друго място освен в „Риц“ или „Палас“.

— Откъде познаваш този конквистадор? — попита Фани.

— Не мога да си спомня — излъга Луис. — Дори забравих името му.

— Това е маркизът на Tope Бермеха — каза тя. — От Палма дел Рио.

— Трудно запомням аристократи. Ти откъде го познаваш?

— От гражданската война.

— Къде си била през гражданската война?

— Тук. в Мадрид.

— О! … Почваш да печелиш уважението ми. При кого живееше?

— Работех в посолството.

— Как се подвизаваше тоя тип?

— Не заслужава да го наричаш тип. Разнасяше помощи и храни на благородниците, които се криеха вграда. Едно доста опасно занятие. Републиканците можеха да го уловят и застрелят всеки момент.

— Жалко, че са го изтървали.

— Якобинец! … — извика тя. — Какво искаш да кажеш? Спасил е от гладна смърт много хора. Искаш ли да му предложим нещо? Той е съвсем беден и не смее да си поръча повече от чашка коняк.

Тогава защо идва тук? — злобно попита Луис. — За да види познатите си. Да го поканим ли? Луис отказа енергично.

За нещастие обаче маркизът на Tope Бермеха, като чу гласа на своята познайница от гражданската война и още повече като видя кръвния си племенник, побърза сам да дойде на масата им. Той представляваше дребно пъргаво старче, подобно на катеричка, в извехтял, но добре изгладен костюм. От джоба на сакото му се подаваха чифт грижливо сгънати ръкавици. Той носеше монокъл, бастун с дръжка от сребро и слонова кост, а реверът му бе украсен с лентичката на някакъв орден и значката на почестите. Най-напред той целуна ръката на Фани и обсипа с водопад от комплименти „най-прекрасната от всички сеньори в света“. След това прегърна своя племенник и почна да го тупа по гърба, като го наричаше hiyMno и радостно „mi sobrinito“#1, тъй че Фани и всички наоколо разбраха за близкото им родство.