Любен Дилов - Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Може. В нашата практика, господин професоре, всичко става. А кокалът?

— Какъв кокал?

— От игуанодона. Той е веществено доказателство.

— В къщи е. Трябваше ли…

— Не се безпокойте, господин професоре, аз лично ще го взема на съхранение. Не се безпокойте за него — увери го началникът на отдел „Убийства“ и потегли.

Ей богу, не знаех какво да мисля — твърде странно съчинение! Разбира се, виновният съм си аз — като му давам такива абсурдни поръчения! Кой беше казал, че жанрът си отмъщава, когато нарушаваш законите му? Ето ти и отмъщението! Силно се съмнявам, че съвременният любител на криминалното четиво ще приеме такава новела, но както и да е, нали само проверявам възможностите на компютъра!

Нежнозелената надежда на бухалските очи продължаваше да свети насреща ми. Бях забравил да го изключа, докато четях първото му произведение, и съвсем нелепо се почувствувах виновен, защото един такъв компютър не прегрява лесно, как иначе ще съчинява романи и трилогии, и тетралогии. Рекох му:

— Благодаря.

Нищо повече! Няма да почна да го хваля я, машина е! А пред машина да лицемериш е смешно. Един електронен мозък, убеден съм, никога не ще има нужда от лицемерието ни, защото и никога не ще достигне съвършенството на човешки ум. Очите му обаче ме смущаваха. Те май останаха недоволни и се взираха сега направо в душата ми и сякаш се питаха какво друго могат да измъкнат оттам. Казах плахо:

— Да опитаме още нещичко, а? — Той мълчеше в очакване. — Нещо по-друго тоя път. Какво да бъде… — Погледът ми шареше по оная част на регистъра, където лежеха кратките форми. Вече ме гонеше нетърпението. — Какво ще кажеш за една приказка? — рекох му, зърнал клавиша с надпис „приказки“.

Топлият женски глас не се обаждаше. В подобни случаи една истинска секретарка би окуражила работодателя си било с дума, било с милувка.

— Защо мълчиш? — запитах аз и насмалко да добавя едно „бе говедо“?

— Моля, оформете заданието, както е посочено в ръководството.

Аха, поядосах се аз, нямаш настроение за свободен разговор или програмата ти е такава? Бъбреше ми се, както винаги, когато в главата ми е мътно. Пък и гласът му предразполагаше към бъбрене. Под такъв глас обикновено си представях една пухкава и мургава гушка, а представиш ли си нещо такова, ръката ти ще посегне и към клавиша с повече нежност. Натиснах на „приказки“, клавишът се оцвети в зелено.

— Какво да ти кажа за приказките — рекох аз на бухала. — Щом имаш специален клавиш, би трябвало да знаеш какво представляват. Щото аз никак не знам. Много приказки са изписани за приказките — че в тях били заложени прасхемите на мисленето и нравите ни, и архитиповете на човечеството, и какво ли не още, и може всичко това да е вярно, но нека някой да ми обясни що-годе разумно защо например третата царска дъщеря винаги е най-красивата, защо третият брат, и то глупавият, винаги оправя накрая нещата? Защо не вторият или четвъртият например? Защо змеят е с три глави, а дори и на свети Петър са му били нужни три пъти, за да се отрече от своя бог, макар главата му да е само една? Голяма магия е това приказката, пълна е с такива магии и аз съм много любопитен какво ще съчиниш…

— Идея, тема, сюжет — подканва ме невидимата секретарка, сякаш не е ясно от цялото ми държание, че в мозъка ми няма ни тема, ни идея, ни сюжет, а само едната гола и от детството още предана обич към приказката. И не само обич, а и един страхотен респект пред нейните непреходни хубост и мъдрост, и не на последно място — мъката, че за мен като автор те са си останали непостижими.

Наистина няма смисъл да се дразня от компютъра си — аз мога и до утре така да си плещя каквото ми скимне в своята безпомощност, защото не съм от ония автори, дето приказката им е до колене и газят из нея с калните си ботуши. За приказката трябват чистота и доверие в красотата, макар че тя, красотата, все още дори не се е и наканила да почне да спасява света, както някога се е надявал колегата Достоевски. Приказките можеш да обичаш и от отчаяние, но с отчаяние приказки не се пишат.

Идея, тема, сюжет… В главата ми са толкова живи и така нагъсто сраснали приказките от моето детство, че просто няма къде да се пръкне някоя друга сред тая прелестна джунгла. Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.