Любен Дилов: Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Пътьом нахлузи на носа си тъмни очила, залепи под него буен мустак, тури на главата си тарикатско каскетче и физиономията му загуби окончателно филмовата си меланхолия, стана предприемчиво свирепа. Навлезе в улицата, където живееше, точно когато от тротоара пред дома му се откъсна познатият фолксваген. Странно, защо жена му този път вземаше колата? Жена на криминалист е, би трябвало да знае, че с кола по-трудно ще се скрие в навалицата.

Не му се наложи дори да намалява скоростта, направо я последва, видя, че тя не се обръща да види следи ли я някой.

— Ще я убия — закани й се той въпреки това. — Този път ще я убия. Или най-малкото ще й смачкам нахалната муцуна!

Фолксвагенът ловко се промъкваше из задръстените по това време улици. Жена му беше добър шофьор, но Жьоне все пак бе учителят й, така че не я изпусна и при най-неочакваните й смени на посоката. Тя навлезе в квартала край гарата и с възхитителна ловкост се вмъкна в една пролука между паркираните коли пред някакво невзрачно бистро. Остави колата да стърчи със задницата навън и тичешком се скри в бистрото.

Тоя ден на Жьоне наистина му вървеше. Там, където бе спрял по неволя, се оказа и местенце за паркиране, та можеше удовлетворено да си каже: „Значи тука е лелята, тука е зъболекарят!“ И вече спокойно пъхна нова дъвка в устата си. Налагаше се да почака малко, да не би „лелята“ случайно да не е дошла. След това щеше да влезе и: „О, каква приятна изненада? Няма ли да ме представиш на господин леля си?…“ Но ето че жена му се появи с пакет в ръце. По формата можеше да е торта или нещо друго за ядене, защото какво друго ще купиш в подобно бистро? Дали все пак не отиваше при леля си?

Разочарованието му трая секунди. Тя не се върна при колата. Този път много внимателно огледа цялата улица, прекоси я и бързо се шмугна във входа на отсрещната сграда. Така при леля наистина не се влизаше, не се влизаше така и при зъболекар, но Жьоне все още носеше в себе си едно мъчително колебание до мига, когато с нехайна походка мина по съответния тротоар, край съответния вход. Доста мизерна табелка обозначаваше сградата като хотел. И съвсем недвусмислено това бе от ония евтини крайгарови хотели, където стаите може да се заплащат и на час, все едно към коя половина от денонощието се числи този час. Жьоне се върна по отсрещния тротоар и влезе в бистрото, от чиято витрина пряко се наблюдаваше входът на хотела. Намери си място, поръча халба бира и върна дъвката от устата си в шарената й книжка. След което с нетрепваща ръка запали цигара. Защото главното качество на всеки добър криминалист си оставаше търпението.

Три часа по-късно пред бистрото стана малко автопроизшествие, но понеже беше в часа „пик“, то задръсти цялата улица, озвучи я с ругатни и клаксони. Инспекторът втори ранг съзнаваше, че прави грешка, като напуска наблюдателния си пост, но се обезпокои за фолксвагена си, който жена му бе паркирала така небрежно, че всеки миг някой нетърпеливец можеше да смачка задницата му.

Нищо и никаква работа: един ситроен бе счупил левия стоп на един форд-гранада, но фордът вдигаше врява на възбог. Ситроенът — висок, побелял, с вдъхваща доверие осанка — се оправдаваше нервно:

— Разберете, в такова състояние съм… Не знам къде съм дянал тази застрахователна книжка. Ето ви визитната картичка на моя адвокат и ме пуснете, че бързам…

Фордът обаче настояваше да чакат полицията. Жьоне реши да действува, за да освободи улицата от задръстването и да спаси семейната кола. Като следеше с едно око входа на хотела, а с другото фолксвагена (добрият криминалист трябва да умее и това!), той надникна в отворения прозорец на ситроена. Лъхна го силно предозираният аромат на познатия лосион за след бръснене „Мен клъб“ — една смесица от миризмата на сено и потна мъжка мишница. Той зърна през тъмните си очила силуета на жена по пенюар, излегнала се в малко неестествена поза на задната седалка.

— Слушайте — викна Жьоне. — Що се формализирате за такава дреболия? Вземете визитната картичка и толкоз!

— Я не се бъркайте където не ви е работа! — озъби му се фордът и Жьоне се видя принуден да се легитимира.

— Не виждате ли, че човекът кара болна жена? Изчезвайте, докато не съм ви подвел за умишлено разстройване на движението!

Фордът грабна визитната картичка от ръката на ситроена и побърза да потегли.

— Болна ли е или нещо… — попита Жьоне, гледайки вече само към задницата на фолксвагена, защото сега щеше да настъпи най-опасният момент — отприщването на пороя от коли.