Любен Дилов - Да избереш себе си

Вярно, това странно за планетата същество, наречено човек, незнайно защо открай време се стреми да откъсне духа си от природата, но едва ли такова откъсване е имал предвид човекът, когато е отпращал своя дух към някакви измислени светове. Не за него настоява и той, Даниел Димих, а само за малко по-дълъг живот, защото природата сякаш се е уплашила от неговите способности, та му е пратила тази болест! Енергийният източник в Голема е почти неизчерпаем, способен е и сам да подменя изхабените си части, следователно продължителността на живота пак от природата ще зависи, от естествената устойчивост на мозъчните клетки. Е, вярно, по-дълга ще е от нормалното, защото ще е престанало да ги трови биологичното тяло със своите отпадъчни продукти…

Гневът му все не се уталожваше и по твърде детински начин се насочваше към „всичко онова, за което става дума“, както някога бе определил света философът учен Витгенщайн. За какъв дявол изобщо „онова, за което става дума“, е допуснало да се появи човекът на тази хубава планета? И защо му е вдъхнало този нагон все против природата да върви? Защото цялата човешка цивилизация на този нагон е плод на стремежа му да преодолява законите на природата. А да присадиш човешки мозък в машина, по-голям грях ли ще е спрямо цивилизацията от изобретяването на самолета, щом природата е отказала да даде криле на човека? Моралът, който никога не знае какво точно иска, защо не намира за противоестествено, че телата на милиони хора са пълни с изкуствени сърца, артерии, бъбреци и какви ли не протези? В края на краищата — това Даниел Димих изхриптя с пресъхнало гърло към нощта отвъд прозореца, но гласът му се размаза на стъклото, превърна хрипкавия вик в мъчителен стон — в края на краищата човечеството през цялото си съществуване със зъби и с нокти е воювало да удължи пребиваването си на земята, не под нея! И никой от никого не е упълномощаван да ми отнема правото да се боря за своето продължение, след като проклетата природа е решила да ме хвърли за храна на своите червеи…

Рут и брат й го завариха хлътнал зад високата облегалка на инвалидния стол. Бе заспал внезапно, насред своите наивни протести, изтощен от собствения си гняв. Разтърси глава да я проясни, усмихна се виновно, когато Рут започна неестествено високо да го гълчи, че не е вечерял и е могъл сам да си легне. Прекъсна я, усетил, че тя се опитваше по този начин да скрие удоволствието, което бе й доставило вечерното излизане.

— Хубаво беше, нали? Ще стане още по-хубаво, ще видиш! Знаеш ли, Вик, я ми прати онуй момче, да си побъбрим! Весело момче е. Бор ли беше?

Рут се връцна с пресилена деловитост и отиде в кухнята да приготви вечерята. Иронията доразкриви сухите устни на Димих подире й, но Виктор Аройо видя в нейната двусмисленост само решението на своя началник да търси съюзници сред младите в Института, да се опита да привлече към себе си най-непреклонния от тях. Нима го смяташе вече остарял за щури експерименти? Това го амбицира и той пристъпи към инвалидния стол, потупа хлътналото в него, изкривено надолу рамо.

— Слаба е надеждата, Дан, но ще се преборим, па каквото излезе!

Димих отклони утешението му, защото мислеше за друго:

— Ей, побързайте със стола, че нямам търпение!

И се засмя над мисълта си с едно сухо изкукуригване в засъхналото гърло.

Младият учен влизаше за пръв път в дома на прославения директор на Института за евристика и авангардни компютърни технологии и верен на нрава си, прикри своето смущение зад пресилена младежка непочтителност.

— Викал си ме, шефе?

Димих го посрещна в своя инвалиден стол, където сякаш навеки бе го изсипала амиотрофичната латерална склероза. Хлътнал в домашния си халат, станал му прекалено широк, той седеше, завит в карирано одеяло, кръстосал над него своите вдървяващи се вече в китките ръце. Насили се да прогони от лицето си неприязънта, която го връхлетя при влизането на снажния, руменокож скандинавец, но тя си остана върху вкоравените му и сухи черти въпреки подобието на приветлива усмивка.

— Добре дошъл! Защо всъщност ти викат Бор? Ти беше… беше…

Обезпокои се, че болестта е допълзяла до мозъка му и като че ли се отпусна още по-безпомощно в стола-количка.

— Борис — подсказа му младият учен, демонстрирайки, че не може да бъде засегнат от някакъв си склерозирал старец. А Даниел Димих беше всъщност на четиридесет и шест години.

— Да де! Борис Бьорнсон! Датчанин, нали? — младежът сигурно щеше да му подскаже другата половина от своя произход, но Димих неочаквано и за себе си продължи ухилен: — С Нилс Бор обаче май нямаш друго общо.