Любен Дилов: Съдебно дело: Целувката

— И ви е попречило да се целувате с някоя туземка — иронично продължи вместо него съдията.

— Нямаше никакви туземки — спокойно му възрази лекарят.

— Как така нямаше? Свободни ли нямаше?

— Изобщо нямаше хора!

Всички в залата знаеха за това противоречие в показанията на оцелелия екипаж и все пак свиха зиморничаво рамене. Вярата, че на тази красива планета е имало себеподобни — все едно какви, — бе осмисляла смъртта на четиримата космонавти, възвеличаваща саможертвата им при осъществяването на първия контакт с извънземна цивилизация. Защото всички тези хора се свираха под повърхността на една далечна, негостоприемна планета, по-скоро астероид, с единствения смисъл да разширяват границите на човечеството в Космоса с извечната мечта да открият някога някъде из галактическите пространства друг разум. А ето че отново се посягаше да им бъде отнето нещо далеч по-скъпо от собствения им живот поотделно — целокупната човешка надежда за общуване с други, за себепознание чрез другите. Те отново и като че ли още по-трагично оставаха сами със себе си, сами срещу себе си.

— Вие единствен твърдите, че не е имало хора, двама срещу един! — с тиха болка произнесе председателят на съда. — Може би сте закъснели в асансьорната ракета, нали последен сте излезли, слагали сте си шлема? Може би те са се разбягали…

— Нямаше хора. Нито преди, нито след нещастието — уверено повтори лекарят. — Снимачната апаратура също го потвърждава.

— Но кое тогава е убило вашите другари?

— Мечтата ни да има. Сензорният глад предизвиква подобни видения. И свободата. И агорафобията — тоя безумен страх от откритото пространство, който така внезапно ни удари. Ние сме родени като къртици под повърхността на тази малка безатмосферна планета. За да излезем на открито, слагаме шлемове и пускаме светлинни филтри пред очите си, навличаме супер-скафандри, а когато гледаме наоколо, все надничаме през телескопи и екрани, и оптически визьори. Като охлюви се движим навсякъде, затворени в тесните си къщички. За разузнавачите пък агорафобията неминуемо ще бъде двойно по-силна. Тези опитни космопилоти, които досега са облитали или слизали на стотици планети, навсякъде са срещали само огън и лед, и отрова. И внезапно кацаш някъде, където можеш да захвърлиш скафандъра, гол да се съблечеш, с цялата си уста да зинеш, да разпериш ръце, но в прегръдката ти с отмъстителен удар нахлува един непривичен свят. Във всичко друго ние имахме опит, само в това не. Като добавим и почти двегодишния полет до планетата със законно настъпилата сензорна депривация, става неизбежен убийственият сърдечен спазъм.

Тримата зад съдебната маса задълго сляха своето мълчание с трагичното безмълвие на залата. После председателят с мъка си припомни своето задължение да разчепка делото до установяването на пълната вина.

— Защо сте взели само два апарата изкуствено сърце?

— При малък екипаж толкова се полагат на бордовата аптека. Те са за многократна употреба. Но и да имах повече, не остана време. Всички паднаха почти едновременно, бяха се и пръснали по на стотина метра. А е достатъчно такъв сърдечен спазъм да трае няколко минути, за да почне мозъкът да отмира. Ако щурманът не бе се съвзел толкова бързо, нямаше да успея и при Садова.

— Допълнителни въпроси? — изгледа колегите си председателят и като че ли бързаше вече да приключи заседанието.

Чак сега и колегата му отдясно се сети за ролята си да човърка и в други посоки, но този път го направи с нещо като респект:

— Защо вие единствен сте били сам, без партньорка? Не сте длъжен да отговаряте, ако засягам нещо прекалено интимно. Доколкото знам обаче, правилникът не го допуска за далечните полети.

Лекарят за миг позагуби хладната си самоувереност, извърна рамо към залата, сякаш да потърси помощ, но се отказа да поглежда нататък, а добросъвестността му надделя.

— Жената, която обичам, отказа да дойде с мен. Не бях в състояние да приема друга партньорка и поисках да се направи изключение. Разрешиха ми, защото съм лекар. — Той замълча, видимо притеснен от откровението си, опита се да излезе от него с една възкрива усмивка. — Но така стана по-добре. Ако бяхме летели заедно тия две години, можеше и аз да си измисля някоя туземка и да хукна да я целувам.

Залата си позволи да отрази като в огледало тая разкривена от печал усмивка. Не я повтори май една-единствена млада жена или пък не се видя, защото силно бе се навела към пода, сякаш търсеше нещо изпуснато.