Любен Дилов - Зеленото ухо

Реших да се покажа и добросъвестен, та щом се върнах в София, веднага се заех да приведа записите от касетките в този вид, в който сега ги четете. Обмислях вече и какъв свой завършек да им дам, когато един ден изненадващо получих покана за приема по случай националния празник на оная страна, в която живее нашият колега от така наречения трети свят. Отидох, защото съобразих, че той навярно е близък с някого от тяхното посолство и е пожелал още веднъж да ми засвидетелствува симпатиите си.

Така и излезе. Съветникът им по културните въпроси ми оказа особено сърдечно внимание. Приятел бил на колегата ми, от когото след отпуската си донесъл за мен малък подарък — някои книги, бутилка от тяхната национална ракия, сувенири. Запита ме къде да ми ги донесе шофьорът му. Поговорихме и за възможността тяхна литературна антология да бъде издадена у нас.

По-късно в течение на оная ритуална въртележка от човек на човек, от разговор към разговор, в който протичат дипломатическите коктейли, аз изведнъж се оказах срещу един очилат господин от жълтата раса. Той ми се представи като някакъв секретар на японското посолство, но не ме запита чий представител съм пък аз — знаеше името ми. И беше приятел на моя колега-фантаст от Япония.

Не станаха ли много приятелите? — запитах се аз, но на такива приеми според шпионските романи човек не бивало да издава чувствата си. Така че, ща не ща, аз се зарадвах и на този „общ приятел“. Той ми предаде поздравите на японския писател, предаде ми и неговата малка молба: да му съобщя адреса на ювелира, при когото съм поръчал или съм купил медальона сувенир, който съм му подарил. Искал също да си поръча нещо при него.

Пак, ща не ща, трябваше да призная истината. Не можех да удовлетворя молбата му, защото не аз, а американецът бе устроил шеговитото награждаване. Към него да се обърне.

На другия ден обаче излезе, че опасението ми никак не е било напразно. Тъкмо се бях върнал от редакцията, когато у дома се яви един непознат. Както става обикновено, не чух името му, в замяна на това доста добре чух от коя служба е. Поканих го да влезе, без да искам доказателства, защото видът му вдъхваше доверие. Беше около петдесетгодишен мъж, добре облечен, с рядко срещана у нас изисканост и обноските. Представи се за любител на научната фантастика, който много ме ценял, но от комплиментите му пролича, че действително познаваше няколко мои книги.

Аз изпитвам мъчителна неловкост, когато ме хвалят така директно, а сега пък и не вярвах на похвалите му, защото ми намирисваха на съчинено предисловие, затова го прекъснах:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Той обаче също изпитваше учудваща неловкост от мисията си. Разпери извинително ръце, пообърка синтаксиса:

— Видите ли… Боя се, че ще помислите нещо лошо за нас, а не бива… Не е така! Но ето, донася ни телеграфистът от пощата тази телеграма. Видяла му се подозрителна. — Той отново разпери ръце, този път за сметка на телеграфиста. — Никога не бил приемал подобни телеграми, и то чак от Америка. Струвала, според него, много пари. Светкавична е. Той знаел английски и текстът му се сторил вече съвсем подозрителен, на индустриален шпионаж му заприличал…

Поех телеграмата, която недвусмислено бе адресирана до мен, в стила на гръмогласния и нафукан американец:

„Хелоу, Любен! От какво с направено ухото? Приятел-химик твърди, че е неизвестен на науката материал. Дава луди пари за него. Пишете веднага подробности, иначе ще дохвърчим в България!“

— Нали разбирате… — започна моят гост.

— Разбирам — рекох и скочих веднага към бюрото си, да му донеса касетките и недовършения ръкопис.

— Като че ли ви разтревожих — продължи той да се оправдава зад гърба ми. — Но си е редно и България да се интересува от неизвестни на науката материали, нали? За какво ухо става дума?

Вече истински се разтревожих, сетил се, че касетките нямаше да свършат работа. Краят с ухото не бе записан в тях. Липсваше и в ръкописа ми, защото не ми се стори сериозен за едно литературно произведение. В шеговитата размяна на сувенири не се съдържаше нито символ, нито идейна поанта.

Трябваше да доразкажа историята устно и аз я започнах с едно почти отчаяно: „Уф!“ Не пропуснах, естествено, и случката на приема в посолството.

Той ме изслуша, без да ме прекъсва, а накрая ме заразпитва, сякаш нищо не бях му разказал до този момент:

— И от какво все пак, според вас, бяха направени тия уши?

— Нали ви казах — викнах аз. — Впрочем не го казах. Та аз дори не съм се докосвал до тях! Зелени бяха и толкоз! На малахит ми заприлича в началото. — И добавих за всеки случай: — Но малахитът не е метал, минерал е…