Любен Дилов - Зеленото ухо

Погледнато с днешни очи, племето сигурно би ни се сторило примитивно. Твърде малко можело да да върши с ръцете си: да къса плодове от дърветата, да вади корени от поляните, да лови риба край брега, да си струпва от листа и клони леки колиби, та никому да не е жал, когато бурята ги отнесе в океана. Да гали с тях своите тела и рожбите на телата си. Мирни и нежни ръце били те, е не примитивни. Защото иначе ваели от жилавите треви, от дърво или от лавата, докато е още топла, красиви образи на хора и на животни. И песните на племето били красиви и мъдри. И танците му. Чрез тях то разговаряло и с океана, и със слънцето, и със земята, и със звездите. И нямало конфликти с тях, както нямало конфликти и със себе си. И сигурно такова биха го заварили моряците, които през 1722 година навръх Великден открили острова, ако не бил един друг паметен ден, хилядолетия по-рано. Единствената мъка на щастливото племе била не че островът му е малък, той наистина им давал нужното за жилавите им тела и неалчните души, а че бил толкова далеч от другата суша, където сигурно също имало хора. Защото и преданията им разказвали за други хора, за много и различни други хора. На племето горещо му се искало да ги срещне, но със своите лодки-еднодръвки то не можело да стигне до тях, а те все не идвали при него. И то ги чакало. Така ги обнадеждавали преданията им: ще настъпи един ден, божествен ден, когато другите хора ще дойдат при нас и ние ще се прегърнем с тях, и заедно ще изиграем танца в чест на Голямото светило.

И ето този ден като че ли настъпил, макар и не така, както си го представяли. Не пристигнали други хора, а само един човек, но все пак той бил съвсем различен от тях. Донесъл им го океанът. А този човек им се сторил безкрайно могъщ, щом е могъл да прекоси сам Великата вода.

Една слънчева сутрин океанът полека, сякаш особено внимателно, изтласкал в ниската част на брега странно шаващо нещо. Сглобено от дървета, то цялото било прогизнало и едва-едва се движело, но над него се полюшвало грамадно, необикновено по форма, избеляло от слънцето крило, което явно слушало вятъра и се отправяло натам, където той му кажел. Когато плаващата грамада — такава им се сторила в сравнение с техните едноместни лодчици — заседнала в пясъка, от нея, залитайки, слязъл един човек. Тон бил плашещо висок, имал смайващ цвят на кожата си, отблъскващо дълъг нос и смешно големи уши. А освен това бил облечен целият в кожи от непознати животни — не като островитяните само с шарени престилчици от лико и цветя.

Те се струпали около него, заговорили му, но той мълчаливо се изтегнал на пясъка и те го оставили най-напред да поспи, защото дългият път до тях явно го бил уморил. А когато се събудил, той намерил около себе си цяла камара от плодове и сладки корени,и питки.

Хората от племето този път го наблюдавали отдалеч. Той не дошъл веднага при тях, след като се нахранил. Отишъл при странното нещо, с което пристигнал, издърпал го на брега и започнал да сваля от него разни непознати неща, някои от които имали цвета на речната вода или били черни, но щом ги хвърлел на каменистия бряг, те издавали особен звън. Струпал всичко това на купчина, после се обърнал към племето и размахал ръце — ту сочел своите вещи, ту правел някакви заклинателни знаци. И племето разбрало: не бивало да пипа непознатите вещи, защото щяло да му се случи нещо лошо. Чак тогава той се приближил до хората от острова и този път жестовете му били миролюбиви, та те веднага се засмели и бурно го приветствували по своя си начин. Прзволил им да го опипат — по дрехите, спечени от солта на океана, по мускулите на ръцете и краката. Възхитително силни били тези светлокожи мишци — как иначе ще устоят на океана? Племето, разбира се, така и не научило, че светлокожият му гост не е тръгнал сам на път, че на голямото плаващо нещо е имало още дузина такива като него едри и смели мъже, но всички те измрели през годината, люшкала ги безмилостно по всички посоки на океана. А този бил оцелял, защото успял да надхитри последните си двама другари, да ги убие и да се запаси с храна от телата им. Не само това, почти нищо друго не успели да научат за него островитяните. И не защото той не владеел езика им, а защото, дори и когато научил стотината думи, с които те си служели, той започнал да им говори съвсем други неща.

Казал им, че иде от страната на боговете, но не им издал къде се намира тя, само посочил натам, където океанът и небето се сливали. Казал им още, че са го изпратили да им бъде бог, но не им обяснил как така в тая далечна страна са разбрали, че те се нуждаят от бог, когато те нямали никаква нужда от друг бог освен от Голямото светило, което било бог за всичко живо и неживо. Той обаче наистина имал вид на божество — могъщ бил, много неща умеел, които те не умеели, а най-вече умеел да заповядва и да се гневи. Пък и на крилото на неговата широка, плоска лодка било нарисувано познатото им Голямо светило.