Любен Дилов - Зеленото ухо

Американецът благоразумно избягна спора:

— Сега вече ставам нетърпимо любопитен за четвъртата версия.

— Няма да има — рекох аз.

— Как така? Защо? — викнаха едновременно двата края на света, а третият свят ме изгледа, сякаш подло бях измамил някакви негови очаквания.

— Първо, утре вечерта ни е заета. Ще ни водят на фантастично увеселение сред природата. И, второ, колегиално моля да ми спестите едно унижение. Мъчително е за един писател да разказва нещо писателско на неписателски език. Пък така ме поставяте и в несправедливо и неравноправно положение…

Предполагам, че ги убедиха не толкова аргументите ми, колкото езикът, с който ги скалъпих. Накрая завърших и аз с нещо като поанта:

— Както казва една стара мъдрост: „Всички хубави неща са три“. Пък аз ще се реванширам с друго. — И триумфално измъкнах от скривалището му своето малко касетофонче. — Позволих си да запиша разказите ви и целия ни досегашен разговор. Оставете ми адресите си. Аз ще ви пратя презаписи, та да може да си ги използувате.

— А, не — възпротиви се американецът, който още отначало бе се отказал от своето устно произведение. — За наказание ще възложим на мистър Бългериа той да напише нещо по нашите разази, да добави писмено своята версия, и тогава да ни я изпрати.

Останалите веднага се съгласиха, а аз нямах повече основание да възразявам. Рекох:

— О’кей! Сега, мистър Америка, аз ще измия чашите, а вие отворете хладилника! Приготвил съм нещо, да отпразнуваме успешния край на нашия малък контраконгрес по фантастика.

С последния излишък от парите си бях поставил в хладилника шише от любимата му марка уиски, бутилка френски коняк и няколко пакетчета бадеми.

Докато миех чашите в банята, чух възклицанието на американеца, но едва викът му ме накара да побързам: „Хей, мистър Бългериа, вие излязохте най-фантастичният! Идвайте да ни ги връчите!“

На масата край шишетата и чинията с бадеми лежаха три отворени красиви кутийки, в които се зеленееха някакви ордени. Приближих, мъчейки се да преглътна огорчението си. Защо три? — в края на краищата, макар и без своя версия, аз също бях участвувал в дискусията, четири дни бях им домакинствувал! За да не се издам, наредих с пресилена церемониалност чашите, налях всекиму от неговото питие, чак след това, като не открих в паметта си никаква английска команда, преведох криволяво нещо българско:

— Международен отряд на фантастите, в една редица строй се! Мирно!

Те се наредиха с весела готовност. Връчих ордена най-напред на третия свят; американеца оставих последен, защото него подозирах. Вероятно в последния момент бе решил, че съм достатъчно награден, като ми преотстъпиха авторското право върху своите разкази, и съвсем по капиталистически бе си прибрал обратно четвъртия. А той доста нахално възкликна:

— Чудесни са! Откъде ги намерихте? Или са специална поръчка?

Парирах, но не остро, за да не разваля все пак, общо взето, сполучливата му шега:

— А вие къде ги намерихте?

— При уискито, в хладилника.

Не му повярвах, естествено, но другите не възразиха — изглежда, бе им изиграл добре фокуса си. Японецът рече:

— А за вас?

— Аз не разказах нищо.

— Много ви благодаря! Ще ми бъде един изключително ценен спомен.

Недоумявах защо американецът, който не изпускаше повод да се поперчи, така великодушно предоставяше на мен славата. Взе дори да ме разпитва от какво са направени. Едва сега и аз разгледах ордените. Всъщност това не бяха ордени, а леко комични, но много изящни медальони във вид на човешко ухо, направени от някакъв зелен метал с меко и топло сияние. Номерът наистина бе сполучлив и аз още повече се огорчих, че ме лишават от този спомен. Не се докоснах до ухото, разгледах го, без да го изваждам от кадифената кутийка, макар зеленият метал, подобно на малахит, да мамеше да го пипнеш, да го погалиш в дланта си. Така и не узнах имаше ли паметен надпис на обратната му страна, но, изглежда, нямаше, защото не видях и другите да четат нещо.

Заставен по този начин да играя ролята не само на домакин, но и на организатор на всичко, аз се постарах да бъда на висота и колегите ми останаха доволни от мен. До среднощ обсъждахме трите версии; съгласихме се, че са присъствували в тях и националният елемент, и характерът на разказвача, доколкото бяхме се опознали в няколкото си срещи. Пихме за победата на разума, за разцвета на фантазията по света, разменихме си визитните картички, обещахме да си пишем, да си обменяме книги, да си помагаме при издаването на наши произведения в съответните страни. Изобщо направихме всичко онова, което обикновено се прави на такива конгреси, само че в тази вечер то изглеждаше действително сериозно и сърдечно, лишено от всяка официална формалност. Струва ми се, че се разделихме, сключили за цял живот трайно колегиално приятелство, и аз още тогава забравих напълно обидата си. В края на краищата, смешното ухо беше само една евтина играчка, а от номера на американеца аз спечелих повече: щях да остана в съзнанието на другите като щедър и остроумен човек. В това се надпреварваха да ме уверяват и те с бурните си прегръдки в деня на заминаването ни.