Самуел Дилейни - Съкровището на Аптор

— Как тъй да ви дадем камъните? — намеси се Урс. — Първо, откъде да сме сигурни, че няма да ги използувате против Арго или Хама? Казваш, че никой не може да устои на заразата им. Празни приказки са твърденията ти, че щели да минат еди-колко си години, преди тя да ви надвие. Че вие вече умеете да управлявате човешкото съзнание. Та нали така ни доведохте тук? А според Хама тъкмо това е заразата.

— Освен това — каза Гео, — има и нещо друго. Ние много пъти се опитвахме да разнищим цялата тая история, да изясним мотивите на всяка от страните. И всеки път нещата се свеждаха до едно: натоварени сме с някаква задача и трябва да я изпълним. От нас се очаква да върнем Арго и скъпоценните камъни на кораба — ние това и вършим.

— Той е прав — добави Ийми. — Отново Правило Номер Едно: действувай според най-простата теория, която съдържа цялата информация.

Старецът отново въздъхна:

— Някога, преди хиляда и петстотин години, пилотът на металната птица, която щеше да хвърли огън от небето, се разхождаше замислено край морето. Беше му възложена задача. Опитвахме се да го предупредим, както сега предупреждаваме вас. Но той пъхна ръце в джобовете на куртката си и изрече същите думи, които изрекохте и вие, и забрави предупреждението. Изкатери се по дюните, без да вади ръце от джобовете си. Вечерта изпи една чашка кафе повече от обикновено. И пет часа сутринта, когато полегатите лъчи на слънцето осветиха летището, той се качи в металната птица, излетя, направи кръг над морето, гледайки надолу към позлатените вълни, и се отправи към сушата. Той изпълни задачата си: натисна един бутон и двата къса огнен метал в кобалтова кутия полетяха надолу. Земята пламна. Морето закипя. След две седмици той също бе мъртъв. Това, което изгори твоята ръка, Поете, изгори лицето му, разтопи дробовете и мозъка му. — Старецът замълча. — Да, ние можем да влияем на човешкия разсъдък. Бихме могли да премахваме умората, страха, ужаса и всички несъзнателни мотиви за човешките постъпки, точно както това сега е възможно с помощта на камъните. Но ако бяхме го сторили, щяхме да изтрием и… човешкото милосърдие. Да, ние можем да влияем върху съзнанието, но не го правим. — Гласът се усили. — Но никога, от онзи ден на брега преди Големия пожар, изкушението да го сторим не е било по-силно, отколкото сега. — Той продължи по-спокойно: — Може би — сега в гласа се долавяше ирония, — може би сте прави. Може би изкушението е твърде силно, дори за нас. Може би камъните ще ни подтикнат да пресечем линията, която никога не сме прекрачвали, и да извършим неща, които никога не сме вършили… — отново замълча. — Е, вие чухте предупреждението. Изборът, кълна се, е единствено ваш.

Те стояха мълчаливо под високите сводове на пещерата. Огънят изпъстряше лицата им със светлини и сенки. Гео се обърна и се взря в дъждовната пелена вън, в мрака.

— Там отвън е морето — каза гласът. — Решавайте бързо. Приливът се надига…

Преди да успеят да го изрекат, решението бе изтръгнато от умовете им. Двете деца видяха въртящ се мотор. Гео и Ийми видяха храмовете на Арго на Лептар. После откъм Урс нахлу нещо тъмно. Зърнаха едновременно всички картини, които се появиха за миг и веднага изчезнаха.

— Добре тогава — екна гласът. — Задръжте ги! — в пещерата нахлу нова вълна и заблестя като нагънато огледало пред скалата, върху която гореше огънят. После с плисък заля горящите дърва. Те изсъскаха и угаснаха. Стана тъмно. Овъглените клони се понесоха по водата.

Шибани от дъжда, те усетиха как ръцете ги тласкат в топлото море, в тъмнината, и толкова…

Снейк отново им предаваше това, което вижда, този път през погледа на Капитана.

Вратата на каютата се блъсва навън под шибащия дъжд. Мокрите й воали плющят на прага. Светкавиците ги правят прозрачни. Джорд се надига от мястото си. Тряска гръмотевица и тя затваря вратата.

— Получих сигнал от морето — казва тя. — Утре ще закараш кораба в устието.

Гласът на Капитана:

— Но, Жрице Арго, не мога да насоча кораба към Аптор. Вече загубихме десет души; не мога да жертвувам…

— А и бурята — усмихва се Джорд. — Ако продължи и утре, как ще го преведа през скалите?

Ноздрите й се разширяват; устните й са тебеширено бели и здраво стиснати; тя поглежда Джорд.

Мислите на Капитана: Какво е това между тях, защо е тази напрегнатост? Тя разстройва дълбоко, уморен съм…

— Ще приближим кораба до брега утре — изсъсква Арго. — Те се връщат, с камъните!

Мислите на Капитана: Говорят си на език, който не разбирам. Толкова съм уморен. Трябва да пазя кораба, хората: това е моята работа и задължение.