Самуел Дилейни - Съкровището на Аптор

— Да видиш нещо? И какво? — Той я хвана за рамото и го разтърси. — Какво трябваше да видиш?

— Но… защо… — уплаши се момичето.

— Защото убиха един мой приятел, а на мен ми се размина на косъм заради нещо, което сме били видели на брега! Само че не знам какво!

— Но… — каза Арго, — И аз не знам. Не успях да го видя и Дъндърхед ме отведе обратно в храма.

— Снейк! — обади се Гео. — Знаеш ли какво е трябвало да видят? И защо са завели Арго там, след като са й показали филма?

Момчето сви рамене. Ийми се обърна към Снейк:

— Знаеш ли или просто не искаш да ни кажеш? Хайде, изплюй камъчето! Искам да разбера какво става и само заради това дойдох чак дотук!

Снейк поклати глава.

— Искам да разбера защо едва не ме убиха — упорствуваше чернокожият моряк. — Ти знаеш и трябва да ми кажеш! — Ийми вдигна заканително ръка.

Снейк изкрещя. Викът се изтръгна от разтеглените гласни струни. Момчето се обърна и побягна.

Урс го настигна и двамата паднаха заедно в тревата.

— Този път няма да ми се измъкнеш! — изръмжа великанът.

— Внимавай! — извика Арго. — Причиняваш му болка. Урс, пусни го.

— Спокойно — каза Гео. — Снейк, дължиш ни обяснение. Пусни го, Урс.

Урс се подчини, продължавайки да мърмори:

— Този път няма да ми се измъкне!

Гео се приближи към момчето.

— Слушай, Снейк, знаеш ли какво е онова тъй важно нещо на брега?

Снейк кимна.

— Ще ни кажеш ли?

Момчето поклати глава и погледна към Урс.

— Няма защо да се страхуваш от него — каза Гео озадачен. — Той няма да ти стори нищо лошо.

Но Снейк отново поклати глава.

— Е — додаде Гео, — не можем да те накараме насила. Да тръгваме.

— Аз мога да го накарам — закани се Урс.

— Не — каза Арго. — Едва ли. Видях какво стана, когато се опитаха последния път, и мисля, че и ти няма да успееш.

Денят напредваше и от небето започна да се сипе жар. Джунглата се изпълни с влажни изпарения. Пъстри насекоми прелитаха из листака като сини и алени стрели. Мокри листа докосваха гърдите, лицата и раменете им.

Излязоха на камениста поляна. Урс изведнъж изтегли меча си и съсече някаква сянка, която се превърна в подобно на котка животно. Кръвта потече по камъните и попи в изсъхналата шума.

Никой не предложи да накладат огън с помощта на скъпоценните камъни. Докато се мъчеше да разпали шепа прахан, Ийми попита:

— За какъв дявол са ти показали онзи ужасен филм, преди да те заведат на брега?

— Може би за да стана по-възприемчива — отвърна Арго.

— Ако ужасът ни нрави по-възприемчиви — каза Ийми, — то тогава аз съм невероятно възприемчив.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гео.

— Видях как насякоха десет души на парчета там, на брега.

Припламнаха искри, праханта се запали. Докато се хранеха, Арго извади пакет сол от гънките на туниката си и двамата със Снейк изчезнаха в гората. Върнаха се след две минути с някакво виолетово пълзящо растение, което придавало приятен вкус, след като му се обели кората и месото се натърка с него.

— В храма — каза им тя, седнала край огъня, — имах голяма градина с различни билки. Имаше цяла леха с отровни растения: ангел на смъртта, старо биле, вълчо биле — и все такива. — Тя се разсмя, а после продължи сериозно: — Надявам се, че никога вече няма да се върна там. Дори и за малко — тя преви пръчката. — И все пак градината си беше хубава. — Пусна пръчката да се изправи.

Те напуснаха каменистото плато и навлязоха в гората, където царяха влага и полумрак.

— Сигурен ли си, че вървим във вярната посока? — попита Урс.

— Би трябвало — отвърна Ийми.

— Така е — потвърди Арго. — Ще излезем при устието на реката. То представлява огромно блато, което се оттича в главното корито.

Вечерта настъпи бързо.

— Мислех си за нещо — обади се Гео по едно време.

— За какво? — попита Арго.

— Хама ни каза, че навремето са използували скъпоценните камъни, за да контролират съзнанието на хората, и че тези, които вършели това, се заразили…

— Заразата си е била в тях — прекъсна го тя. — Просто я накарали да се прояви.

— Да — съгласи се Гео, — Хама каза също, че самият той е заразен. Кога е използувал камъните?

— Много пъти — отвърна Арго, — Твърде много пъти. Последният случай беше при отвличането ми. Той си послужи с камъка, за да контролира късовете от онова нещо, което вие убихте в град Нова Надежда. То трябваше да ме отвлече, оставяйки умишлено камъка на Лептар.

— Късове от онова чудовище? — възкликна Гео. — Нищо чудно, че се разпадна толкова бързо, след като бе убито. Арго… имам предвид майка ти… ми каза, че са успели да убият един от похитителите, и че той буквално се стопил в момента, когато издъхнал.