Самуел Дилейни - Съкровището на Аптор

Арго се обръща към Капитана:

— Капитане, наела съм те, за да ми се подчиняваш. И ти ми го обеща, когато се съгласи на това плаване. Знаеше много добре, че на Аптор може би ни очакват премеждия. Заповядай на твоя Старши-помошник да закара кораба на брега на Аптор утре сутринта.

Мислите на Капитана: Да, да. Умората и неизвестността. Но аз трябва да изпълня…

— Джорд! — започва той.

— Слушам, Капитане — отговаря Старши-помощникът, досещайки се какво ще последва, — Ако времето позволява, сър, ще отведа кораба колкото е възможно по-близо до брега, — Тънка усмивка пробягва по лицето му, после обръща поглед към Арго.

Лежеше неудобно на една страна върху едър пясък. Слънцето сипеше жар. Очите му горяха в оранжева мъгла под стиснатите клепачи. Обърна се и зарови длани в пясъка. После стисна шепа.

Отвори очи и застана на колене. Песъчинките се забиваха в кожата. Погледна към морето. Слънцето висеше само педя над хоризонта. После видя кораба.

Той напредваше към устието на реката. Гео се изправи на крака и се огледа. Беше сам. Устието беше отляво. Той хукна към скалите и храсталаците, където започваше плажът. Пясъкът под стъпалата му беше хладен.

След миг зърна тъмната фигура на Ийми, който тичаше откъм джунглата в същата посока. Гео му извика и, дишайки тежко, те продължиха заедно.

Шмугнаха се в храсталака и едва не се сблъскаха с червенокосата Арго, която стоеше и триеше очи под сянката на широките палмови листа. Тя ги позна и тръгна с тях. Стигнаха до оголените скали на неколкостотин фута нагоре по реката.

От дъжда реката бе придошла и бучеше като хала. Калната вода се изливаше в океана, пенеше се и мътно кипеше покрай камъните.

Макар че небето беше ясно, отвъд кафявата стихия на реката морето ревеше оглушително и се зъбеше на ранното слънце. Още петнайсет минути бяха нужни на кораба, за да се провре между стърчащите скали и да стигне до брега.

Загледана във водовъртежите, Арго прошепна:

— Толкова бързо…

И това бе единственият човешки звук на фона на страховитото бучене.

Корабът зарови нос във вълната. Най-накрая спуснаха трапа. На палубата се появиха фигурки.

— Ей! — извика Арго, сочейки кораба. — Това е мама!

— Къде, по дяволите, са Снейк и Урс? — попита Ийми.

— Снейк е там долу! Гледай! — извика Гео. Снейк се бе притаил до самия трап, зад скалите, невидим откъм кораба, но не и за Гео и останалите.

— Отивам. Вие стойте тук! — каза Гео.

Той се шмугна в гъсталака и тръгна по ръба на скалата над кипящата пяна. Стигна до добре защитено възвишение на десет фута над вдлъбнатината, където се криеше четириръкото момче.

Гео погледна към кораба. Джорд стоеше в началото на трапа. Корабът се клатеше и осемнайсетфутовата дъска беше доста неустойчива. Джорд държеше в ръка черен камшик, чийто край влизаше в прикрепена на гърба му кутия. Той вдигна камшика и стъпи на подскачащата дъска.

Гео се чудеше що за приспособление е това. Отговорът дойде с глухия звук на мислите на Снейк:

— Това… е… механизъм… с който… отряза… езика… само… че… не… жица… а… бич…

Значи Снейк знае, че съм точно зад него, помисли си Гео.

Докато се мъчеше да разбере смисъла на казаното от Снейк, момчето внезапно скочи и светкавично се озова в долния край на дъската; изправи се и се завтече срещу Джорд, явно с намерението да го събори оттам.

Джорд замахна и камшикът улучи рамото на Снейк. Ударът бе съвсем лек, но Снейк се олюля, подпря се на коляно и се хвана за ръба на дъската. Гео чу писъка му.

— С това нещо ти отрязах езика — каза Джорд. — А сега ще те нарежа на парчета.

Той завъртя някакво копче на колана си и отново вдигна камшика…

Гео скочи, обзет от внезапен прилив на гняв и ужас, но когато се озова в края на трапа лице в лице с Джорд, надвесил се над момчето, си даде сметка, че не бе постъпил разумно. Време за умуване обаче нямаше, тъй като бичът изсвистя над главата му. Не успя да го избегне.

Ударът не беше силен, бичът закачи бузата му, после рамото и гърба. Гео изпищя. Усети, че половината от лицето му пламна, а там, където камшикът бе докоснал рамото и гърба му, зейна дълбока един пръст резка. Пред очите му причерня и той едва се задържа да не падне в пенестата бездна между скалата и борда на кораба. Пот замъгли погледа му. Мускулите на здравата му ръка, която стискаше ръба на дъската, трептяха като струни. Снейк за отстъпва назад и едва не го събори. Гео премигна, погледът му се проясни и той видя две яркочервени ивици на рамото на Снейк. Джорд пристъпи напред със зловеща усмивка.