Самуел Дилейни - Вавилон 17

Дръпна Ридра настрана и започна да й обяснява:

— Това е доктор Киблинг. Жената с оцветената коса е доктор Крен. А това е братовчед ми Албърт. Ще ви ги представя на връщане. Всички са колеги на мъжа ми. Заедно работят върху онези ужасни неща, които ви показа. Бих искала да не държи таза колекция в къщи. Това е наистина ужасно! Живея с постоянния страх, че някоя нощ ще пропълзят в къщата и ще ни избият всички. Мисля, че се захвана с тази работа заради нашият син. Както знаете, загубихме нашето момче, Найлс… Изминаха вече осем години… Но аз много се разбъбрих. Капитан Вонг, сигурно ни намирате за непоправими провинциалисти?

— Съвсем не!

— Все още знаете малко за нас. Блестящи млади хора с ярко, живо въображение! По цял ден не правят нищо друго, освен да мислят за убийства! Ужасно общество! Защо е така? Цялата им агресивност се излива в работното време. Според мен въображението трябва да бъде насочено към всичко друго, само не и към измисляне на методи за умъртвяване. Съгласна ли сте с мен?

— Да, разбира се.

Спряха до една група гости.

— Какво става тук? — попита баронесата. — Сам, какво правят?

Сам се усмихна, отстъпи една крачка и домакинята се вмъкна в тясното пространство, без да изпуска лакътя на Ридра.

— Хайде още веднъж! — гласът принадлежеше на Лизи.

Ридра погледна над главата на баронесата. Момчетата от двигателната секция бяха разчистили около десет квадратни метра площ и я охраняваха зорко, наредени почти като истински полицаи. Лизи беше седнала на пода до трима юноши, по чиито дрехи Ридра разпозна местното дворянство.

— Ама разберете най-после! — говореше Лизи. — Най-важно е движението на китката.

Тя удари с нокътя на палеца си едно топче, което удари други две, а едно от тях удари трето.

— Направете го пак! — обади се някой.

Лизи взе топчето и обясни.

— Трябва да ударите топчето така, че да му придадете въртеливо движение. Най-важно е движението на китката.

Топчето се придвижи. Удар, удар, още един удар. Няколко човека заръкопляскаха. Ридра се присъедини към аплодисментите.

Баронесата притисна гърдите си с театрален жест.

— Прекрасен удар! Просто великолепен! — Тя се опомни и се огледа. — Извинете, Сам, сигурно искате да гледате — нали сте специалист по балистика.

Отстъпи мястото с лек поклон, обърна се към Ридра и продължиха нататък.

— Точно за това се радвам, че ни навестихте тази вечер заедно с екипажа. Донесохте със себе си нещо ново, ярко, интересно и свежо!

— Говорите за нас като за салата! — засмя се Ридра.

— Ако останете по-дълго, наистина ще ви изядем заедно с дрехите! Прегладнели сме за всичко, което носите със себе си.

— Кое по-точно?

Приближиха се до бара и си избраха питиета. Лицето на баронесата се напрегна.

— Ами… Щом дойдохте, веднага започнахме да научаваме новости, и то не само за вас, а и за нас.

— Не разбирам.

— Да вземем вашият навигатор. Обича да си пийне и добре да похапне. Това е всичко, което знам за него, но е много повече, отколкото знам за другите хора в тази зала. Ако им предложа уиски — ще пият уиски. Ако им предложа текила — ще я пият с литри. А току-що разбрах — тя разтърси дебелата си китка, — че най-важно е „движението на китката“. Досега не го знаех.

— Ние просто разговаряме един с друг.

— Да, но казвате важни неща. Какво обичате, какво не ви харесва, как действате. Наистина ли имате желание да се запознаете с всички тези надути хора, които се занимават с убийства?

— Не.

— Така и предполагах. Макар че има трима-четирима, които сигурно ще ви допаднат. Ще ви запозная с тях малко по-късно… — и тя се смеси с тълпата.

Приливи, помисли Ридра. Океани. Течения на хиперстатиса. Движение на хора в голямо помещение. Тя се промъкваше през тълпата, изоставила ненужните разговори, за да се заеме с питието си.

По някакъв неведом начин се озова в ъгъла, до една спирална стълба. Започна да се изкачва. На втория оборот спря, за да огледа гостите от високо. До нея през незатворената врата полъхваше свеж ветрец. Ридра я отвори широко и стъпи на балкона.

Изкуствена пурпурна светлина смени виолетовия полумрак, но и тя скоро би трябвало да угасне и на планетоида ще настъпи условна нощ. Влажна растителност оплиташе перилата. Белият каменен балкон бе изцяло покрит от тази жива драперия.

— Капитане?

В ъгъла, скрит в сянката на листата, беше застанал Рон. Кожата му не е посребрена, помисли си Ридра, но всеки път, когато го видя усамотен и вглъбен, си представям благородния бял метал. Рон вдигна глава и притисна гръб о стената. В косата му се заплетоха листа.