Самуел Дилейни - Играта на време и болка

Не, че Удрог бе прекомерно предразположен да вярва на бандита: дори имаше острото чувство, че по всяко време оня може да му скочи. И щеше, ако Удрог пътуваше с каруца, или сак или поне кесия. (Младежът, както повечето неверионски маргинали, ходеше гол и без имущество: това беше най-добрата защита против обирджии.) Но не беше и склонен да противоречи на едноокия: имаше нещо в разказите на тоя бандит за армии, изсипващи се по склоновете и войници, дебнещи в горите, което намекваше не само за жестокост, но и за лудост.

Докато дояждаше последното парче месо, опечено на пръчка от бандита, Удрог помисли да му предложи да се изчукат — но реши, че все пак този е прекалено луд.

И затова, изведнъж, Удрог се оказа станал и политнал обратно към гората, хвърляйки пръчката зад гърба си („Къде хукна? Да пикаеш в храстите ли? Добре, връщай се бързо, имам още да ти разправям…“), и задигайки някакъв буркан от каруцата на бандита, но оня не видя това, защото стана откъм ослепялата му страна.

Навътре в гората, момчето строши капачката на буркана.

Вътре имаше високоферментирала бира. Удрог изпи, колкото можа, хвърли останалото и после, приятно напит, пропълзя обратно към бандита, да види какво става; или да открадне още нещо.

Докато, скрит зад листа и съчки и тъмнина Удрог гледаше как пияният бандит си мърмореше под носа, пристигна още една каруца; някакви мъже ходеха до нея. Те поздравиха бандита и (изглеждаха и те самите като бандити) попитаха дали могат да ползват неговия огън. В процеса на преговорите някак се стигна и до спор.

Внезапно едноокият хукна към каруцата си, очевидно в търсене на оръжие — и тутакси беше наръган и наръган и наръган отново от един от най-тихите пристигнали мъже, който през цялото време се намираше зад гърба му с нож в ръка.

Ама това беше истинско убийство! Помисли си Удрог притихнал и донякъде уплашен. От време на време се беше натъквал на следите на убийство, и после се фукаше пред другите млади маргинали, че всъщност е бил свидетел на самото действие. Но да видиш самия акт! Толкова рядко се случваше!

Убийците започнаха да пребъркват каруцата на бандита докато Удрог, изтрезнял и започнал се бори с надигащото се в гърлото му повръщане, се чудеше дали да избяга за всеки случай, или да остане и задигне каквото е останало, като ония си тръгнат — когато се появи още една каруца!

Убийците спряха тършуването и избягаха.

Съдейки по дрехите, маниерите, пазвантите пътуващи с тях, новопристигналите бяха търговци или пътуващи предприемачи. Слязоха от каруцата за да разгледат трупа, хвърлен върху покрити с кръв листа. Изразиха истински шок от това долно престъпление. Обикаляха огъня отново и отново. Вглеждаха се с уплах в тъмнината на гората наоколо. Обсъдиха с пазвантите и един с друг насилието, настанило се по перифериите на неверионското общество. Накрая заповядаха на пазвантите да вдигнат трупа и го натоварят на каруцата.

Това, което не направиха бе да ритат трупа; да го удрят с пръчки за да видят, дали е наистина умрял; или да претършуват каруцата за плячка; или просто веднага да избягат от това опасно място. Накратко, на Удрог те се видяха още по-луди от едноокия.

Един търговец, който най-накрая се сети да отиде и огледа каруцата на бандита забеляза, първо, много майсторски изработени оръжия и, второ, богато избродиран колан. „Май си имаме работа с обирджия, убит от своя страна за тази плячка. Трябва да са били ония, които чухме да се изнасят толкова бързо като идвахме.“

„Или,“ каза друг, дошъл и той да види, „може би си имаме работа с мъж, който е по-важен, отколкото изглежда, но просто имащ достатъчно разум за да не пътува из пътищата накичен с тези скъпи неща — не, че това го е спасило, както се вижда.“ (Следващата забележка остана в главата на Удрог): „Откъде да знае човек, този може да се окаже и някакъв предрешен Министър на държавата. С нашия късмет сме се натъкнали на политическо убийство. Да върнем тялото в Елламон и да видим, дали там някой може да го идентифицира.“

Взеха със себе си трупа, мулето, повечето от нещата от каруцата и оставиха Удрог, още скрит в храстите (луната се беше току-що показала), да зяпа огнището докато сребърен дим се стелеше и се виеше над пепелта.

Незнайно за Удрог (че и за търговците), сред стените на Високата Порта на легендарния Елламон, в този същия ден, Повелителят Кродар, Министър на Детето-Императрица, пристигнал в този планински град на тайна и отговорна мисия, най-сетне се предаде на треската, която беше застигнала остаряващото му тяло три дни по-рано. Когато падна нощта и изнервените лекари обявиха този най-могъщ мъж на империята за наистина и окончателно мъртъв, вестоносци препуснаха в галоп към всички кътчета на империята с новината докато в останалата част от нощта наемници и слуги работеха на осветление от газени лампи и свещи, за да подготвят шест черни каляски за погребалната процесия която, с нейните двадесет и четирима барабанчици, по дванадесет от всяка страна на кортежа, щеше да върне тялото първо в Колхари и Високия Двор на Орлите, където Детето-Императрица Инелго щеше да се присъедини към процесията, а после да тръгне на юг, за да стигне за самото полагане в земята до рожденото място на Повелителя Кродар на полуостров Гарт.