Дебра Диър - Сянката на бурята

— Какво искаш от мен?

Трябваше да преглътне гордостта си, за да каже:

— Знаеш. Винаги си знаел. Някога аз сгреших. Недей и ти да грешиш сега.

— Ти сгреши?

Тя кимна и притисна ръка до гърдите му. Почувства топлината на кожата под бялата риза.

— Тогава не разбрах. Не знаех, че една любов може да те завладее и да те преследва цял живот.

Думите й боднаха сърцето му и Дънкан затвори очи. Когато ги отвори, тя все още беше там и го гледаше. Тези големи сини очи го преследваха почти тридесет години. Обърна се и се хвана за резбованата подпорна колона на стълбището.

Опита да живее с Рейчъл. Обичаше я. Но когато я прегръщаше, усещаше тялото на Кери под себе си, целуваше нейните устни. Тя докосна гърба му, дланта й бе разтворена и напрегната в умолителен жест. Защо чак сега? Господи, не беше честно.

— Дънкан, искам да съм с теб. Ако не тук, където и да е.

— По дяволите! — прошепна той и се завъртя към нея. — Защо сега? Та аз нямам нищо. Нищо! Разбираш ли?

— Не ме интересува.

— Отблъсна ме, когато имах Роузбрайър и можех да ти дам земя и пари. Защо сега?

— Продадох младостта си за пари — тя наведе глава. Изпод черните й ресници се изплъзна само една сълза и блесна на слънчевия лъч, който докосваше бузата й. — Моля те, не позволявай на гордостта да застане между нас.

Неспособен да се въздържи, той вдигна ръка и помилва лицето й. Тя отдавна не бе шестнадесетгодишно дете, а жена. Красива, помъдряла жена. Бавно прокара пръст по бузата, избърса сълзата й, сякаш да изтрие всяка следа от болка.

— Обичам те, Кери.

Ресниците й трепнаха, тя вдигна клепачи. Очите й блестяха от сълзи и решителност.

— Ако ме обичаш, остани с мен.

— Като домашно животно?

— Чуй ме сега, Дънкан О’Нийл! — грабна ръката му. — Предпочитам да се занимавам с неща, които са по-важни от скапаната корабна компания. Бих искала да управлявам социалната сфера в Ню Йорк.

Ако не грешеше в догадките си, тази жена можеше да управлява дузина корабни компании, цялата социална сфера в Ню Йорк и пак щеше да има сили за останалата част от страната.

— Ако и този път гордостта ще ти попречи, помисли пак. Ще те преследвам. Няма да имаш покой нито денем, нито нощем. Когато се обърнеш, ще съм зад гърба ти. Когато си лягаш, ще идвам в сънищата ти. И когато се събудиш посред нощ, премръзнал и самотен, и се окаже, че твърдоглавието не може да те стопли, ще си мислиш колко би било хубаво, ако лежа до теб — тя отпусна ръце и се усмихна. — Какво ще кажеш, Дънкан О’Нийл? Пак ли ще се опиташ да избягаш?

Беше права. Толкова години живя без нея, за да си позволи сега от гордост да захвърли и малкото щастие, което им оставаше.

— Госпожице Кери Бюкенън, да не искате да кажете, че ме молите да се оженя за вас?

Тя зяпна.

— Ама че работа… — думите й преминаха във въздишка. Усмихна се и очите й блеснаха. — Изглежда, че да. Така трябва, защото ти ме помоли предишния път.

Той притисна устни до челото й и вдъхна аромата на рози, който пропиваше черните коси.

— Сигурна ли си, че искаш това? — Керълайн го прегърна през кръста и притисна лице до гърдите му.

— Искам го от шестгодишна възраст.

Той я прегърна, ръцете му най-сетне почувстваха крехкото й тръпнещо тяло. Дълго стоя така, после обхвана лицето й.

— За мен ще е чест да ти бъда съпруг, любов моя.

— Дънкан — прошепна тя тихо като молитва.

Той докосна устните й, опитвайки само глътка от виното, с което години щеше да се опива.

— По-добре е да тръгваме.

Цялото семейство чакаше в библиотеката. Всички бяха облечени в черно. Обърнаха се, когато Дънкан и Керълайн влязоха. Керълайн забеляза, че Луси и Тимъти Рейнолдс седят заедно на един от кадифените дивани и леко се усмихна на дъщеря си. Мислеше колко е трудно за тях да се радват на любовта, помрачена от такава трагедия. Забеляза, че инспектор Юинг и детектив Ярдли стоят в другия край на залата и наблюдават всяка стъпка на Дънкан.

Дънкан уведоми адвоката Джей Удхаус, че дъщеря му няма да присъства. Той кимна и голото му теме лъсна на светлината. Седна на масата до прозореца и отвори една черна кожена папка.

Керълайн се настани до камината, Дънкан стоеше зад нея, положил на рамото й топлата си ръка. Сега вече щяха да доведат нещата до добър край, мислеше тя. Най-сетне ще живее с човека, който изпълваше самотните й години.

Удхаус се окашля, преди да започне. Условията бяха прости. За не повече от три минути хората около него разбраха, че цялото имущество на Ийън Тримейн се завещава на съпругата му Сабрина Кетрин О’Нийл Тримейн.