Дебра Диър - Сянката на бурята

Пред погледа й се изпречи каменна стена. Едва стигаше до коленете й. Сабрина излезе от прикритието на дърветата под бялата лунна светлина. Зад стената имаше стръмен склон, виждаха се камъни и избуяли плевели. Бяха се прихванали и няколко дръзки фиданки.

Върху чакъла на повече от тридесет метра под нея блестяха железопътни релси. До тях спокойно течеше реката. О, небеса, беше объркала пътя. Понечи да се върне. Непознатият изскочи от сенките и сърцето й спря. Сабрина отстъпи, кракът й докосна каменната стена. Той приближи.

— Ще скачаш ли? — грубо прошепна той.

— Май няма да изглежда много като самоубийство — каза Сабрина и се обърна към него, докато отстъпваше към стената. — Не и с прострелна рана в ръката.

Непознатият наклони глава. Луната го освети и Сабрина видя причината за глухия говор — долната част на лицето му бе омотана с черен шал. Кой беше той?

— Не е повече от драскотина. Може би си се ударила в някой камък — насочи пистолета към главата й. — Докато те намерят, вече няма да се вижда.

Сабрина затвори очи. Очакваше да чуе изстрела, който ще я убие. Вместо това чу дълбок глас, който можеше да бъде плод само на въображението й.

— Пусни пистолета.

Тя отвори очи и видя призрака, който стоеше на границата между светлото и тъмното. Луната го огряваше, виждаше се всяко очертание на лицето му, бялата риза сияеше. Мъртва ли беше вече? При вида му непознатият се изплаши не по-малко от нея.

— Ти си мъртъв — прошепна той.

Ийън премести пистолета и го насочи към главата му.

— Не по-мъртъв, отколкото ще си ти, ако не хвърлиш оръжието.

Сабрина го гледаше. Зави й се свят. Жив ли беше? Или вече е полудяла от мъка?

— Сабрина, ела тук — каза Ийън, без да изпуска непознатия от очи.

Сабрина направи крачка, но мъжът насочи пистолета към бузата и изви главата й на една страна.

— Едно движение, Тримейн, и тя е мъртва.

Ийън огледа лицето на Сабрина, после пак погледна непознатия и очите му се свиха.

— Няма да ти се размине. Полицията претърсва гробището.

— Мисля, че ще ми се размине. Хвърли пистолета.

— Ще ни убие и двамата — изкрещя Сабрина. Гласът й трепереше от напрежение. — Застреляй го! Спасявай се!

Ийън се поколеба за момент, погледна Сабрина и пусна пистолета. Мъжът се изсмя, приглушените звуци прозвучаха зловещо в нощния въздух.

— Човек трудно може да те убие, Ийън Тримейн — насочи пистолета към гърдите му. — Я да видим дали ще преживееш един куршум в сърцето.

— Бягай, Сабрина! — изкрещя Ийън и тръгна напред.

Но тя знаеше, че куршумът ще се окаже по-бърз. Изпищя и скочи към мъжа, блъсна ръката му, връхлетя върху него с цялата си тежест. Пистолетът стреля безсилно във въздуха. Непознатият падна назад, удари се в стената, прекатури се през нея и повлече Сабрина със себе си.

— Сабрина! — сърцето на Ийън се превъртя в гърдите. Той се затича, но напредваше толкова бавно, че секундите му се сториха векове, докато гледаше как Сабрина изчезва зад стената сред вихър от черна коприна.

Женски крясък разцепи въздуха, разнесе се надалеч и сърцето му се сви. Чуваха се стонове и звук от свличане на камъни. Ийън залитна, тялото му още не беше укрепнало след отравянето.

— Сабрина — прошепна той, когато стигна стената и се вгледа надолу. Очакваше да види разкъсаното й тяло под скалата, но видя само един труп — облечен в черно. Лежеше до релсите. — Сабрина!

Един камък се откърти и просвистя във въздуха, преди да се стовари глухо на чакъла. Видя, че нещо се движи, Сабрина вдигна лице и светлината падна върху бледата кожа. Беше няколко метра по-надолу. Държеше се за корена на млад дъб. Жива! Усети, че в очите му парят радостни сълзи.

— Ийън! — викна тя.

— Дръж се, скъпа, само се дръж — каза Ийън и прескочи стената.

Камъчетата под краката му се пързаляха. Той се подхлъзна и се понесе по гръб надолу.

— Не! — изкрещя тя и вдигна ръка към него.

Камъните деряха кожата му, пясък и чакъл преминаваха между пръстите му, докато търсеше за какво да се хване. Едната му ръка се добра до голям вкопан камък. Тялото му задра в него и спря. Лежеше по гръб и едва дишаше. Изчака да премине замайването му. Губеше равновесие от резките движения.

— Връщай се — извика му Сабрина.

Той погледна през рамо към мястото, където се бе хванала. Нямаше да издържи дълго. Кръвта му препусна с нови сили във вените. Като вкопаваше крака в склона, хващаше се за камъни и жилави треви, той се приближи и се пресегна към нея.