Дебра Диър - Сянката на бурята

— Ийън — прошепна тя. Бяха стигнали твърде далеч.

Толкова много се бориха. Не можеше всичко да свърши така.

Тя се приближи до безжизненото тяло на любимия си, силите я напуснаха. Обгърна я мрак — хладен и милостив. Една силна ръка я сграбчи и светът потъна в черна бездна.

Слънчева светлина.

Струеше през листата на дърветата, затопляше букета от бели рози, поставен върху ковчега. Ароматът им се разнасяше из въздуха. Не трябваше да бъде така, помисли Сабрина. Слънцето не бива да грее. Не и днес. Никога повече.

Колко време мина от свършека на света? Вчерашният ден ли бе изпълнен с надежди? Предишният ли? Днес я събудиха от благословеното забвение. Облякоха я в черно и я доведоха тук.

През черното було Сабрина погледна името, гравирано над входа на гробницата, слушаше дълбокия, уверен глас на свещеника, без да чуе нито дума. Някой до нея плачеше. Резки, откъслечни хлипове.

Сведе очи. Слънчевите лъчи обливаха дългия махагонов ковчег, месинговите дръжки блестяха и в тях се оглеждаше една жена, облечена в черно.

Онемяла.

Сякаш всички чувства я бяха напуснали. Душата й бе опустяла. Съвсем пуста.

Една ръка се отпусна на рамото й. Тя се обърна и видя баща си. Тежкият воал пред очите й размазваше образа.

— Време е, Сабрина — прошепна Дънкан. Поколеба се, когато се опита да я отведе встрани от лъскавия саркофаг. Да изостави Ийън? Да го остави на това усамотено място? Шестима мъже повдигнаха ковчега и тръгнаха към мраморната гробница. Сабрина се дръпна от ръката на баща си и се опита да ги последва.

— Сабрина, остави го да си иде — каза Дънкан и прегърна раменете й.

— Не! — не можеше. Не и тук. Не сам. Една-единствена роза се търкулна от капака, докато се изкачваха по мраморните стъпала. Сабрина я взе и притисна росното цветче до гърдите си. Гледаше как отнасят Ийън към сенките.

Трябваше да остане. Трябваше да му каже. Не бе успяла досега. Две здрави ръце се сключиха около нея. Нямаше сили да се бори. Не и сега. Като в сън позволи на тези ръце да я откъснат от единствената й любов.

Керълайн прекоси спалнята на Ийън и видя, че подносът с обяда стои непокътнат на количката до камината. Стъпките й едва се чуваха по дебелия килим в синьо и млечнобяло. Спря на вратата и погледна племенницата си.

Сабрина седеше на един стол до френските прозорци, наблизо лежаха трите кучета на Ийън. В ръката имаше бяла роза. Гледаше залязващото слънце и по красивото й лице играеха меки златисторозови отблясъци. Веднага след погребението сутринта дойде тук. Не беше мръднала оттогава.

Откакто Ийън умря преди два дни, тя не даваше никакъв признак, че чувства нещо. Не проля и една сълза. Сякаш се бе отдръпнала навътре в себе си и почти не виждаше околните. Керълайн въздъхна, отвори вратата и остави Сабрина насаме със спомените.

Дънкан, който вървеше по коридора, спря, щом я видя.

— Ще дойде ли за четенето на завещанието?

Керълайн поклати глава.

— Тревожа се за нея. Трябва да плаче. Трябва да излее мъката си. Ще се разсипе, ако я потиска така.

Дънкан въздъхна тежко и каза:

— Тя е силна жена. Ще се оправи.

Но Керълайн виждаше съмнението в очите му. Същото съмнение се таеше и в нейната душа.

Дънкан пое ръката й и двамата тръгнаха по коридора.

— Според теб ще й позволят ли да остане тук? Мисля, че не е добре да я отвеждаме точно сега.

Керълайн поклати глава.

— Всичко зависи от завещанието — тя огледа профила му. Пръстите й стиснаха вълнения плат на черното му сако. — Може би е добре да останете в Ню Йорк.

Дънкан спря на площадката и я погледна изразително.

— И какво да правя тук, Кери?

Керълайн погледна върха на обувката, която се подаваше под черната сатенена рокля.

— Малко помощ при управлението на корабната компания ще ми е добре дошла. Една жена не може да се справи с всичко.

— Но през последните три години ти се справяше чудесно.

Не можеше да падне на колене и да го помоли да се ожени за нея.

— Ако не можеш да намериш причина да останеш, значи няма такава — опита се да тръгне надолу по стълбите, но Дънкан я хвана. Повдигна брадичката й с пръсти.

— Ти беше тази, която ме напусна първия път, Кери. Ти захвърли любовта ми. Сега ти ще ми кажеш защо да остана тук.

Керълайн отвори уста да проговори, но не можа да каже и дума. Последните лъчи на слънцето позлатяваха в алени оттенъци гравираните стъкла. Косата на Дънкан пламтеше. Искаше да го докосне. Но не можа да помръдне.

Той помилва устните й с върха на палеца си и леко се усмихна.