Дебра Диър - Сянката на бурята

— Съжалявам много. Знам, че това едва ли ще оправи кашата, която забърках, но само се опитвах да го предпазя.

Сабрина вдигна ръката на Ийън в скута си. Всички ядни думи, цялата омраза — оказаха се толкова нелепи.

— Надявам се, че можете да ми простите.

Сабрина кимна. Да му прости. Тя искаше прошка. Беше способна да прости на човека, който само се опитваше да защити Ийън.

— Това няма значение.

Всичко, което имаше значение, бе Ийън да се почувства добре.

— Благодаря ви — прошепна Мак и постави ръка на рамото й. — Вие сте прекрасна жена — постоя още малко, погледна Ийън жално като изгубено куче и тръгна към гостната.

Сабрина се наведе над Ийън, приглади с ръка гъстата му грива, няколко кичура се замотаха в пръстите й. Сълзи се стичаха от очите й, падаха по лицето му като летен дъжд. Значи е казвал истината. Обичаше я. През цялото време е искал да се ожени за нея, а тя…

Прехапа устни, стисна очи, опита се да потисне реката от сълзи. Не успя. Раменете й се затресоха от сподавени хлипове, сълзите бликаха по лицето й и капеха по голите гърди, бузите, очите, събираха се на малки езерца по кожата му.

— Не плачи.

Думите бяха по-тихи от шепот, толкова тихи, че й се сториха плод на въображението. Тогава ги чу пак и пръстите му се размърдаха в ръката й, едва я притиснаха, за да се опитат да я успокоят. Тя отправи замъглен поглед към него и видя, че се усмихва, устните му бяха извити в онази пиратска усмивка, от която дъхът й спираше.

— Ийън?

— Защо плачеш, дяволче? Нали знаеш, че не обичам да плачеш.

Тя изхлипа и се хвърли на гърдите му, притисна буза до рамото му и зарида. Беше твърде уморена, за да овладее радостта си. Ийън я прегърна, ръцете му бяха отслабнали, но толкова нежни, че тя направо се разтресе.

— Госпожо Тримейн — каза Ярдли и докосна ръката й, — да не би да…

— Не! — беше се похлупила на рамото му и плачеше, думите й едва се чуха. Стана и избърса сълзите. — Жив е.

— Какво става? — попита Хана и влетя в стаята. — Боже, да не е…

Мак, Еджи, Лутър и Ормсби я последваха и се струпаха около леглото. Сабрина се отдръпна, защото Хана се спусна като орлица върху Ийън, помилва бузите му и взе да изразява радостта си с плач и писъци. Ормсби, Мак и Лутър се събраха около нея. Всички изглеждаха облекчени. Ярдли се възползва от бъркотията и излезе.

— Май надеждите ти не се оказаха напразни — прошепна Еджи и хвана Сабрина през кръста.

Надежди да живее с Ийън. Да му покаже колко го обича. Не искаше нищо повече. Тя погледна към него иззад гърба на Мак. Той посрещна погледа й с усмивка, очите му й казаха всичко, което искаше да знае. В това се състоеше бъдещето й — да бъде до него, да му дари живот, изпълнен с топлина, надежди и любов.

— Какво става тук? — в стаята влезе Уентуърт.

— Той е в съзнание — каза Сабрина й очите й се наляха отново.

— Да ви кажа, изобщо не очаквах… — Уентърт разбута всички. Постави на шкафчето чаша мляко и чиния, пълна със студено печено говеждо и хляб и се наведе към него. — Как се чувствате, млади човече?

Ийън изпитваше усещането, че в продължение на два дена разярено муле го е ритало в стомаха, в устата си имаше вкус на въглени. Знаеше, че ако се опита да стане, ще се строполи на пода. Погледна зад гърба на лекаря, където стоеше Сабрина. Очите й блестяха от сълзи и неизказани думи. Усмихна й се.

— Ако имам предвид всичко, което стана, май съм извадил голям късмет.

— На мен положението ми се стори отчайващо. Нямаше да се справите, ако не беше… — Уентуърт млъкна, защото влязоха Юинг и Ярдли. Той подхвана с палци червените си тиранти и се вгледа в полицаите. — Инспекторе, не смятам, че моментът е подходящ за разпит. Моят пациент едва…

— Важно е да говорим с него, докторе — Юинг стоеше до отсрещната страна на леглото. — Господин Тримейн, аз съм инспектор Ниймая Юинг, а това е моят сътрудник, детектив Джордж Ярдли. Бихме искали да поговорим за събитията през последните два месеца.

Инспекторът изглеждаше като човек, който не търпи отказ. „Колкото по-бързо разкарам добрия полицай, толкова по-скоро ще прегърна хубавата си жена“ — помисли си Ийън.

— Инспекторе, не е ли възможно да почакате до сутринта? — попита Сабрина и застана до Уентуърт. Въпреки омачканата рокля и умореното лице, тя изглеждаше царствено. — Съпругът ми преживя ужасни мъки.

— Това ще ни отнеме само няколко минути, госпожо Тримейн — каза Юинг.

На Ийън хич не му хареса начина, по който Юинг гледаше Сабрина — като котка, която се готви да скочи върху тлъста мишка. Подозираха я, беше сигурен в това.