Колин Декстър - Поздрави от рая

— Вероятно една — от тях би го направила!

— Разбирам накъде биете — каза Морс, дъвчейки бисквита е джинджифил.

— Не мислите ли — каза Луис, докато пиеха кафето си, — че стана твърде сложно, сър?

— Сложно? Животът е сложен, Луис. Не и за вас, може би. Но повечето от нас трябва да се борим, за да стигнем от закуската до почивката за кафе и от почивката за кафе до…

На вратата се почука и отново влезе самата мис Гибсън.

— Току-що видях мисис Уебстър и тя ми каза, че мисис Бауман не се е върнала на работното си място все още. Мислех, че може да е тук… Двамата детективи се спогледаха.

— Тя не е ли в стола? — попита Морс.

— Не.

— И не е в дамската тоалетна?

— Не.

— Колко изхода има тук, мис Гибсън?

— Само един. Напоследък всички са загрижени за безопасността…

Но Морс вече обличаше палтото си. Той благодари на секретарката и заедно с Луис те бързо преминаха през коридора с дървен под, който водеше към изхода. В портиерната седеше пазачът, мистър Прайър, як човек, бивш офицер на затвора, който вдигна широкото си интелигентно лице от съдебната хроника на Дейли Телеграф , когато Морс изстреля залп от въпроси към него.

— Познавате ли мисис Бауман?

— Тъй вярно, сър.

— Преди колко време излезе?

— Три-четири минути.

— С кола?

— Тъй вярно, сър. Кафяво „метро–1300“ с номер…

— Не знаете ли номера?

— Не наизуст.

— Наляво или надясно по Бенбъри Роуд зави тя?

— Оттук не се вижда.

— С палто ли беше?

— Тъй вярно, сър. Черно палто с кожена яка. Но не си беше сменила обувките.

— Какво имате предвид?

— Повечето жени идват с ботуши в това време, а тук се преобуват в нещо по-леко. Тя си беше с обувки с високи токове, черни, от черна кожа, мисля.

Морс бе впечатлен от наблюдателността на Прайър. Попита дали нещо друго не му е направило впечатление.

— Не мисля, сър. Освен, може би, когато тя каза „Сбогом!“

— Повечето хора не казват „Сбогом!“, когато си тръгват, нали?

— Не! Обикновено се казва „Довиждане!“ или „До скоро!“ или нещо подобно.

Морс излезе от сградата със сведен поглед, а челото му беше смръщено. Снегът бе отметен от ниските стъпала, които водеха към гаража, а слабото слънце почти бе изсушило бетона. Прогнозата предвиждаше устойчиво подобрение на времето, въпреки че на места все още имаше опасни заледявания.

— Накъде? — попита Луис, когато Морс седна на лявата седалка в полицейската кола.

— Не съм сигурен — отвърна Морс, когато колата им спря пред бариерата на черни и жълти райета, която предотвратяваше влизането на външни превозни средства в Юърт Плейс, тясната уличка, водеща към паркинга на Пълномощничеството. Боб Кинг, учтивият служител в синя униформа, докосна за поздрав фуражката си, докато натискаше бутона, за да вдигне бариерата; но преди да преминат, Морс го повика през прозореца и го попита дали си спомня кафяво „метро“ да е минавало преди няколко минути и ако е така, дали е завило наляво или надясно по Бенбъри Роуд. Но докато отговорът на първия въпрос беше „да“, на втория въпрос отговорът беше „не“. И за момент Морс накара Луис да спре колата, там където бяха: отляво се намираше фурната „Сламена шапка“ („Всичко изпечено на място“), а отдясно (точно отсреща през тясната улица) беше големият магазин на Алайд Карпетс, чиито огромни витрини винаги бяха облепени с обяви, информиращи жителите на Съмъртаун, че сегашната разпродажба е вероятно най-голямата сделка в историята на търговията. Колата стоеше между тези два магазина; наляво се отиваше към центъра на Оксфорд, а надясно — нагоре и извън града, или ако трябва да бъдем точни, в Чипинг Нортън.

— Чипинг Нортън — каза Морс внезапно — колкото можете по-бързо натам!

Със синя премигваща лампа на покрива и е включена сирена, белият „форд“ профуча до кръстовището на Бенбъри Роуд, после до завоя на Уудсток роуд и скоро беше на шосе А34, шофиран от излъчващия задоволство Луис.

— Мислите ли, че веднага ще се върне вкъщи?

— Господи, надявам се! — каза Морс с необичайно въодушевление.

Едва когато колата отмина „Черният принц“ и се изкачваше по хълма над Уудсток, Морс заговори отново:

— Да се върнем към онова, което казахте за Пристройка 3, Луис: нали огледахте чаршафите?

— Да, сър, и на двете легла.

— И не мислите, че сте пропуснали нещо?

— Не, не мисля. Въпреки, че и да съм, едва ли ще има особено значение. Все още имаме чаршафите — изпратих всичко в лабораторията.

— Така ли?