Колин Декстър - Поздрави от рая

Сара отпи от коктейла и се почувства по-добре. Погледна единственото писмо, което се бе озовало на подноса й тази сутрин: то бе от една дама от Челтънъм, която благодареше за „похвалната експедитивност“, с която й бе запазена стая, но същевременно оплакваше безвъзвратно отминалото време, когато писмата са започвали със „Скъпа госпожо“ и завършвали с „Искрено Ваша“. Сара отново се усмихна — дамата вероятно бе симпатична стара мома. Вдигайки глава, видя пред себе си Лорда — Върховен изпълнител, който също й се усмихваше.

— Още един? — предложи той, кимвайки към коктейла.

— Мм — би било чудесно — чу гласа си тя.

Какво си спомняше след това? Със сигурност си спомняше, че бяха разчиствали масите след супата. Бе прибрала многобройните лъжици и вилици, поставени на мястото, определено за онази пъзла от Солихъл, Дорис Аркрайт. Бе в кухнята, когато един свински котлет по нормандски бе паднал от чинията на пода, а след това бе върнат обратно след старателно почистване. Бе изпила трети коктейл. Бе танцувала с Лорда — Върховен изпълнител. Бе изяла две парчета торта в кухнята. Бе танцувала в мъглявата светлина на балната зала нещо като ча-ча-ча със загадъчния „карибиец“, на когото бе присъдена наградата за най-сполучлив мъжки маскараден костюм. Бе казала на Биниън да не става глупав, когато той бе подхвърлил идеята двамата да се пъхнат под завивките във временната й спалня. Бе изпила и четвърти коктейл, цвета на който вече не можеше да си спомни. Леко й се гадеше и още преди „Доброто старо време“ бе изтичала горе в стаята си, за да се облекчи, и накрая се бе озовала в леглото си. Това бяха по-ясните моменти в тази бурна вечер. („По трябва да е имало и някои по-дребни неща, мис Джонстън?“) Да, имаше и други неща. Тя например си спомняше затръшването на твърде много врати след като музиката и песните бяха престанали — трябва да е било половин час след полунощ — и стоейки до прозореца си (сама!), бе видяла гостите от пристройката да се прибират по стаите си: две от жените, облечени в светли шлифери, а между тях карибиецът, който бе спечелил наградата, сложил ръце на рамената им. След тази тройка имаше други трима: жената с фереджето, която бе видяла надписите на стената на тоалетната, а от двете й страни имаше един самурай и един арабски принц. Групата завършваше с Лорда — Върховен изпълнител, наметнат с тежко тъмно палто върху маскарадните си одежди. Да! Тя съвсем ясно си спомняше, че бе видяла всички, включително и Биниън, да влизат в пристройката, а после, съвсем малко след това, Биниън бе излязъл и бе заключил секретната ключалка на страничната врата на пристройката — вероятно за да предпази гостите от нежелани натрапници.

Сара се събуди малко преди седем часа и й трябваше известно време, докато разбере къде е. После изпита истинско детско възхищение, когато дръпна завесите и видя белия балдахин, който бе похлупил всичко — десет-петнайсет сантиметра на корниза на прозореца й и натежал върху клоните на дърветата. Навън изглеждаше доста мразовито. А вътре тя с удоволствие усещаше малкия квадратен радиатор, сега вече съвсем нагрят, който придаваше такъв уют на стаята й. През замръзналите стъкла на прозореца Сара хвърли още един поглед към дебелия снежен килим — като че ли Всевишният бе замахнал с четката си в последните часове на отминалата година и бе боядисал земята в ослепително бяло. Сара се чудеше дали да не се пъхне отново в леглото, но се отказа. Главата леко я наболяваше, а тя знаеше, че аспирин има в кухнята. Пък и бе обещала да помогне за закуската. По-добре бе да стане, даже да излезе навън и да се разходи малко из девствения сняг. Доколкото се виждаше, нямаше никакви стъпки, никакви следи по гладката снежна повърхност, която обграждаше странно притихналия хотел и в съзнанието й изплува част от едно стихотворение, което тя винаги бе харесвала: „Съвсем безкръвен бе нестъпкания сняг…“

Само след десет-петнайсет секунди водата в мивката стана съвсем гореща и тя извади кърпата от чантата си. Внезапно забеляза кафеникаво петно на дясната си длан, а после също такова петно на една от белите кърпи, която вероятно бе използвала преди лягане. И, разбира се, веднага се сети от какво бе това. Нима онзи проклет карибиец бе изцапал и блузата й, когато лявата му ръка се бе обвила около кръста й (може би прекалено интимно) над тясната черна пола? Да! Така беше! По дяволите! Главата я заболя още повече, докато се опитваше с вода да изчисти отвратителното нетно от кремавата си блуза. Е, едва ли някой щеше да го забележи.